— Мислиш ли, че в едно забутано градче като Мир и Благоденствие ще ги интересува с какво се занимаваш?
— Страхувам се, че да.
— Шев, с колко ли омраза си се сблъскал досега? И ти ли си мълчиш като Садик?
— И като теб също. Е, понякога. Миналото лято в Конкорд нещата бяха малко по-зле, отколкото ти разказах. Имаше хвърлени камъни и дори един доста сериозен сблъсък. Студентите, които ме помолиха да отида и да им изнеса лекциите, трябваше да се бият за мен. И те бяха готови да го направят, но аз се отказах и се върнах. Излагах ги на опасност. Е, студентите винаги са склонни да поемат рискове и опасности. В края на краищата, ние сами търсихме сблъсък, ние умишлено разбунихме хората. Много от тях са на наша страна. Но сега… сега започвам да се питам дали не излагам на опасност теб и децата. Така. Като оставам с вас.
— Разбира се, че ти самият не си застрашен — каза Таквер.
— Аз си го търсех. Но изобщо не ми мина през ума, че те ще пренесат племенната си неприязън и върху теб. Мога да приема опасността за себе си, но не мога да приема да се забъркваш и ти.
— Какъв алтруист!
— Може и така да е. Но не мога да се променя. Чувствам се отговорен за теб. Така. Без мен ти би могла да отидеш където си поискаш, да останеш и тук. Ти помагаш на Синдиката, но истинската причина за омразата им към теб е твоята преданост и лоялност към мен. Аз съм символът. Така че за мен… Аз съм този, който няма къде да отиде.
— Замини за Урас — рече Таквер. Гласът й бе толкова рязък и остър, че Шевик се дръпна назад сякаш го бе зашлевила през лицето.
Не го погледна в очите, но повтори вече по-меко:
— Замини, за Урас… Защо не? Там те искат. А тук — не. Може би, когато заминеш, те ще започнат да разбират какво са изгубили… А и ти искаш да отидеш. Разбрах това тази вечер. Никога преди не бях мислила за това, но тази вечер в столовата, когато говорехме за наградата ти, го разбрах. Разбрах го по начина, по който се смееше.
— Нямам нужда от награди и отплати!
— Така е, но имаш нужда от правилно оценяване на труда ти. Имаш нужда свободно и открито да говориш за това, което искаш. Имаш нужда от студенти, сред които да няма доносници на Сабул. Виж, ти и Дал все говорите за това как ще стреснете КПР с предложението си някой да замине за Урас и настоявате за изконното право на индивида за избор и себеизява. Но ако само си приказвате за това, а никой не замине, вие само ще налеете вода в тяхната воденица. Ще затвърдите позициите им. Ще докажете, че традицията е ненарушима. Сега, когато вече сте го заявили открито пред КПР, някой ще трябва да замине. Това трябва да бъдеш ти. Те са те поканили, имаш основателна причина да заминеш. Иди и си вземи наградата… и парите, които са приготвили за теб — довърши тя с внезапен искрен смях.
— Таквер, аз не искам да ходя на Урас!
— Напротив, искаш. И го знаеш много добре. Макар че не съм сигурна, че знам защо.
— Е, разбира се, бих искал да се срещна с някои от техните физици… И да видя лабораториите в Ю Ун, където извършват опити със светлината. — Изведнъж придоби някак засрамено изражение.
— Имащ пълното право да го направиш — с яростна решимост отсече Таквер. — Щом това е част от твоята работи, ти си длъжен да го направиш.
— Това ще помогне да продължим Революцията — и от двете страни — нали така? — рече той. — Толкова шантава идея!
Като в пиесата на Тирин, само че наопаки. Аз ще отида, за да покваря архистите. Е, така поне ще им докажем, че Анарес съществува. Те говорят с нас по радиото, но не мисля, че наистина ни вярват. Не мисля, че вярват какви сме наистина.
— Ако повярват, може и да се изплашат. Ако ги убедиш, че съществуваме такива, каквито сме, те могат да дойдат и да вдигнат цялата ни планета във въздуха.
— Не мисля така. Мога да успея да направя малка революция в представите им за физиката, но не и в общественото им мнение. Тук, именно тук, мога да повлияя на обществото, макар че никой не обръща внимание на физичните ми теории. Ти си напълно права. Щом веднъж сме казали, че ще го направим, просто сме длъжни да го направим. — Замълча за момент. — Чудя се с каква ли физика се занимават другите раси.
— Кои други раси?
— Чужденците. Хората от Хейн и останалите слънчеви системи. На Урас има две посолства на чужди светове. На Хейн и Тера. Хейняните са изобретили междузвездните космически кораби, които Урасците използват сега. Предполагам, че ще ги дадат и на нас, стига само да поискаме. Това една крайно интересна възможност… — Не довърши.
След още една продължителна пауза той се обърна към нея и й каза със съвсем променен, саркастичен тон:
— А какво ще правиш ти, докато аз съм на гости на собствениците?