— Ще отида на крайбрежието на Соруба, заедно с децата и там ще заживея мирно и тихо като техник в рибните лаборатории. Докато се върнеш.
— Докато се върна? Кой знае дали ще мога да се върна? Тя впи поглед право в очите му.
— Какво би ти попречило да се върнеш?
— Може би самите Урасци. Те могат да ме задържат. Никой там не е свободен да идва и да си тръгва, когато си поиска. А може собствения ми народ да го направи. Може да не ми позволят да кацна обратно на Анарес. Днес някои от тях и КПР намекнаха точно за такава възможност. Едната беше Рулаг.
— Да, напълно в неин стил. Тя само това знае — вечно да бъде против. Против възможността за връщане вкъщи.
— Това е съвсем вярно. Тя си е такава — рече той и се облегна назад, загледан в Таквер с любов. — Но, за съжаление, Рулаг не е единствената. Твърде много хора смятат, че който отиде на Урас и се опита да се върне с просто предател и шпионин.
— И какво биха могли да направят наистина?
— Ами, ако успеят да убедят Отбраната, че съществува реална опасност, могат и да свалят кораба с ракета.
— Нима в Отбраната са толкова наивни?
— Не мисля. Но дори и Отбраната да не се намеси, всеки друг би могъл да направи саморъчен експлозив и да взриви кораба на земята. Или, най-вероятно, да ме нападнат веднага щом изляза от кораба. Смятам, че това е твърде възможно. Трябва да включа тази възможност като вероятен край на програмата ми за туристическа обиколка из забележителните местности на Урас.
— Струва ли си тогава да… да поемеш този риск?
За момент замълча, зареял поглед в празното пространство.
— Да — отвърна — донякъде. Ако мога да завърши Теорията си там и да я дам на тях, и на нас, а и на всички останали светове, нали разбираш? Е тогава си струва, за мен. Тук съм затворен зад стените. Притиснат съм отвсякъде. Трудно е да работиш, без да можеш да правиш опити, без нужната експериментална лаборатория, без колеги, без приятели, без студенти. А дори и когато свърша работата, те не я искат. Или пък, ако я искат, като Сабул, искат и да си мълча и да кротувам в замяна на тяхното одобрение… Ще използват трудовете ми едва след като умра. Винаги става така. Но защо трябва да давам труда на живота си на някакъв си Сабул, на всичките Сабуловпи, на цялата дребнава, подла и егоистична малка планета? Искам да дам труда си на всички. Това, върху което работя, е прекалено голямо. То трябва да се даде на всички. Няма да се изчерпи!
— Добре тогава — рече Таквер — значи си заслужава.
— Заслужава какво?
— Заслужава си риска. Рискът, че може да не се върнеш обратно.
— Може да не се върна обратно — повтори той. Вдигна очи и погледна Таквер със странен, напрегнат и все пак празен поглед.
— Мисля, че има много повече хора на наша страна, на страната на Синдиката, отколкото си даваме сметка. Просто не сме постигнали нещо съществено досега, не сме направили много. Не сме направили нещо, което да ги обедини, да ги сплоти. Не сме поели никакъв риск. Ако ти поемеш риска, мисля, че те открито ще застанат зад теб. Ако им отвориш вратата, те ще вдъхнат свежия въздух, ще вдъхнат свободата.
— И ще се втурнат един през друг да затръшнат същата тази врата…
— Ако го направят, толкова по-зле за тях самите. Синдикатът ще може да те зашити, когато кацнеш с кораба. А после, ако те все още са така враждебни и пълни с омраза, ще ги пратим да вървят по дяволите. Каква е ползата от анархистично общество, което се страхува от анархисти? Ще отидем да живеем в Лоунсъм, или в Апър Седеп, или в Атърмоуст, ще заживеем сами високо горе в планините, ако трябва. Там има достатъчно място. Ще има хора, които ще ни последват. Ще създадем нова комуна. Ако нашето общество се е превърнало в политизирано и жадно за власт общество, тогава ние ще се махнем, ще отидем и ще създадем един нов Анарес от руините на стария Анарес, едно ново начало. Как ти се струва това?
— Прекрасно — отвърна той. — Прекрасно, скъпа. Но да знаеш, че няма да замина за Урас.
— О, напротив! — рече Таквер. — Ще заминеш и ще се върнеш. — Очите й се бяха смекчили, бяха станали нежни и тъмни. Много тъмни, като гора през нощта. — Трябва само да се решиш. Ти винаги стигаш там, за където си тръгнал. И винаги се връщаш.
— Не ставай глупава, Таквер, аз няма да замина за Урас.
— Уморена съм — протегна се Таквер и се наведе, да положи глава върху рамото му. — Хайде да си лягаме.
Глава тринадесета
Урас — Анарес
Преди да излязат от орбитата през илюминаторите се виждаше тюркоазната облачна обвивка на Урас, красива и величествена. Но корабът се извърна и сега, на нейно място се появиха звездите, сред които самотно се открояваше яркото зарево на Анарес, бавно въртяща се, сякаш захвърлена от гигантска ръка, по затворения кръг на безвремието, от което се ражда времето.