Разведоха Шевик навсякъде из кораба. „Девънънт“ бе свръх модерен, междузвезден космически лайнер, коренно различен от очуканото корито на товарния превозвач „Майндфул“. Отвън изглеждаше странен и крехък като скулптура от стъкло и алуминия. Изобщо не приличаше на космически кораб, не приличаше на нищо, което се движи, нямаше предна и задна част, защото никога не му се налагаше да пресича атмосфера, а единствено междупланетният вакуум. Отвътре бе просторен и солиден като къща. Стаите бяха големи, стените облицовани с дървена ламперия или тапицирани с плат, таваните бяха високи. Само дето приличаше на къща със спуснати кепенци на прозорците, защото в много малко от стаите имаше илюминатори и вътре бе изключително тихо. Дори и в командната зала и в машинното отделение цареше същата кротка тишина, а оборудването и инструментите имаха съвсем простичък дизайн, като такелаж на платноход. Имаше специална градина за разтоварване и отмора, в която осветлението имитираше естествена слънчева светлина, а въздухът тежеше от аромата на зеленина и пръст. През нощите на кораба, осветлението в градината се изгасваше й илюминаторите се пълнеха със звезди.
Макар че междузвездните пътувания отнемаха не повече от броени часове или дни на този кораб, който се движеше почти със скоростта на светлината, можеха да минат цели месеци, докато се изследва дадена слънчева система, или цели години да стои на орбита около планетата, на която екипажът му е слязъл. Затова той бе направен така просторен, комфортен и приятен, за тези, които трябваше да живеят на борда му. Тук липсваше разкоша на Урас, както и строгата оскъдност на Анарес, всичко бе в умерено равновесие, явно пригодено, според стандартите на дългия опит. Какво ли бе да се води такъв живот, пълен с ограничения, без да може човек да се възпротиви срещу тях, а да приема нещата спокойно, съзерцателно, самовглъбено. Те си бяха такива, Хейнянците сред екипажа, учтиви, самовглъбени, прекалено сериозни, затворени в себе си. Липсваше им непринуденост. И най-младите от тях изглеждаха доста по-възрастни от който и да е Теранец. Но Шевик рядко ги забелязваше, почти не обръщаше внимание нито на Теранците нито на Хейняните. Самият той бе затворен в себе си през тези три дни, за които, задвижван от обикновени реактивни двигатели, за да се движи с нормална скорост, „Девънънт“ измина разстоянието от Урас до Анарес. Вярно, че отговаряше, когато го питаха, но самият той почти не задаваше въпроси. Дори когато заговореше, правеше го сякаш воден от вътрешното си мълчание. Хората на кораба, особено по-младите от тях, бяха силно привлечени от него сякаш той притежаваше нещо, което те нямаха, или той самият бе нещо, което те биха искали да бъдат. Доста го обсъждаха помежду, си, но с него се държаха някак стеснително. Той не забеляза това. Той едва-едва ги забелязваше. Мислеше единствено за Анарес и това, което му предстои. Мислеше за излъганите надежди и спазеното обещание; мислеше за провала; мислеше и за странните чувства, които най-после изпълниха свободно гърдите му, чувството на радост, на щастие. Той бе затворник, когото са пуснали от килията и сега се връща вкъщи при семейството си. Каквото и да види такъв човек по време на пътуването си, той го вижда само като отражения на светлината.
През втория ден на пътуването, той влезе в кабината за радиовръзка и се свърза с Анарес. Първо с КПР, а после и с Инициативния Синдикат. Седеше приведен напред, заслушан. Задаваше въпроси и отговаряше на родния си език, понякога жестикулираше с незаетата си ръка сякаш другият можеше да го види, от време на време се засмиваше. Първият от екипажа на „Девънънт“, с когото се бе сближил, Хейнянин на име Кето, в момента контролираше радиовръзката и замислено го наблюдаваше. Предната вечер бяха прекарали един час след вечерята, заедно с Кето, с командира и още някои други от екипажа. С тихия си спокоен глас Хейнянецът му бе задал твърде много въпроси за Анарес.
Шевик най-после се обърна към него.
— Готово. Свърших. Останалото може да почака докато се прибера вкъщи. Утре ще се свържат с вас, за да уредите процедурите по кацането.
Кето кимна:
— Значи получи добри новини?
— Да, донякъде. Поне малко — как им казвахте вие? — живи новини. — Трябваше да се разбират на Йотийски. Шевик говореше по-добре езика от Кето, който го говореше малко сковано, но за сметка на това граматически правилно. — Приземяването ще бъде вълнуващо преживяване — продължи Шевик. — Ще ме посрещнат много врагове, но и много приятели. Добрите новини са, че приятелите като че ли са много повече, отколкото, когато тръгнах.