— Доста дълго — каза Кадагв.
Заведоха го в банята да се измие и после Шевик хукна към тоалетната. Наведе се и започна да повръща. Спазмите продължиха петнадесет минути. Когато преминаха, Шевик се чувстваше изтощен и целият трепереше. Той се върна в общата стая на общежитието, почете малко физика и си легна рано. Повече никое от петте момчета не отиде до затвора под учебния център. Никой не спомена нищо за случката, освен Гибеш, който веднъж искаше да се похвали пред няколко по-големи момчета и момичета, но те въобще не го разбраха и той смени темата.
Луната се издигаше високо над сградите на Регионалния Институт за Благородни и физически Науки в Нортсетинг.
Пет момчета на петнадесет или шестнадесет години седяха на върха на един хълм и гледаха ту луната над тях, ту сградите на регионалния институт.
— Странно — каза Тирин, — никога не бях се замислял, че там горе, на Урас, хората седят на някой хълм, гледат към Анарес, към нас и казват: „Вижте, Луната“. Нашата земя е тяхната луна; а тяхната земя е наша луна.
— Тогава къде е Истината? — издекламира Бедап и се прозя.
— Тя зависи от това на кой хълм си седнал — каза Тирин. Те продължиха да се взират в блестящия, леко замъглен тюркоаз сред тъмното небе. Луната не бе съвсем кръгла — беше един ден след пълнолуние. Ледовете около Северния полюс бяха ослепителни.
— Над северното полукълбо е ясно и слънчево — каза Шевик. — Онова кафеникаво нетно е А-Йо.
— Сега там лежат голи и се пекат на слънцето — каза Кветур, — с перли на пъновете си и без никакви коси.
Всички замълчаха.
На хълма се бяха събрали само момчета. Присъствието на момичета ги притесняваше. Струваше им се, че напоследък светът е пълен с момичета. Накъдето и да обърнеха погледа си, ден и нощ, те виждаха момичета. Всеки от тях се бе опитвал да се сношава с момичета, а някои в отчаянието си се опитваха да не се сношават с момичета. Всъщност нямаше никакво значение. Момичетата бяха навсякъде.
Преди три дни имаха визуален урок по История на одонийското движение. В съзнанието им се бе запечатал образа на меките, загорели женски кореми, с разноцветни скъпоценни камъни на пъновете им. Оттогава този образ не им даваше мира.
Те видяха и трупове на деца, които като тях имаха коси, натрупани на камари като старо, ръждясало желязо по брега на морето. Мъже изливаха гориво върху детските трупове и ги палеха. „Гладът в провинция Бачифойл, в страната Тува — чу се гласът на диктора. — Телата на деца, умрели от глад и болести се изгарят на брега, докато по плажовете на Тиус, само на седемстотин километра от там, в страната А-Йо (отново показаха жените на плажа), виждате жените, които се използват за сексуално задоволяване от мъжете, членове на класата на «собствениците» — тук диктора използва йотийската дума, защото тя нямаше еквивалент на правски. — Те лежат по цял ден под лъчите на слънцето, докато дойде време за вечеря, която им се поднася от хора, членове на «безимотната» класа“. Последваха кадри от самата вечеря в едър план: устни, разтеглени в усмивка; меки ръце, които се протягат към деликатесите, богато натрупани върху сребърни подноси; уста, която дъвче… Внезапен преход към мъртвешки бледото, сляпо лице на мъртво дете; отворената му уста е като черна дупка в лицето. „Тези два свята съществуват паралелно“ — продължи тихият глас.
Но в съзнанието им остана образът на меката, загоряла женска плът.
— Колко стари са тези филми? — попита Тирин. — Съвременни ли са или са отпреди Преселението? Никога не ни казват.
— Какво значение има? — каза Кветур. — Така са живели преди Одонианската революция. Всички одонианци са дошли на Анарес, а там сигурно нищо не се е променило; те са си още там — рече той и посочи голямата, синьо-зелена Луна.
— Откъде да знаем?
— Какво имаш предвид, Тир? — попита Шевик.
— Ако тези филми са отпреди сто и петдесет години, може би нещата на Урас коренно са се променили. Не казвам, че е така, но е възможно, а ние не знаем. Ние не пътуваме до там и не поддържаме никаква връзка. Всъщност, ние нямаме представа какъв е сега животът на Урас.
— Хората от КПР знаят. Те говорят с ураските екипажи на космодрума на Анарес. Те са информирани, за да могат да поддържат търговията с Урас и знаят, каква опасност представляват те за нас.
Думите на Бедап бяха разумни, но Тирин остро отвърна:
— Значи в КПР са информирани, а ние не сме.
— Информирани! — отвърна Кветур. — Слушам за Урас още от детската градина и не ме интересува дали ще гледам друг филм с противни ураски градове и мазни женски тела!
— Точно там е работата — каза Тирин, въодушевен от логиката на мислите си. — Всички материали за Урас, достъпни за учащите, са едни и същи. Отвратителни, неморални, долни. Но помислете, ако наистина там е толкова лошо, как са преживели още сто и петдесет години след Преселението? Ако са толкова болни, защо вече не са мъртви? Защо тяхното собственическо общество не се е разпаднало? И от какво се страхуваме ние?