— Ние сме деца на времето — изрече Шевик на Правски. По-младият го погледна за момент после бавно повтори думите на Йотийски:
— Ние сме деца на времето.
— Много добре — засмя се Шевик. — Много добре, братко! Свържи се тогава с Анарес по радиото… Първо със Синдиката… Казах на Кенг, на посланика, че нямам какво да предложа в замяна на това, което нейните хора и вие направихте за мен. Е, може би все пак мога да дам нещо в замяна. Една идея, едно обещание, един риск…
— Ще говоря с командира — отвърна Кето. Гласът му бе спокоен и мрачен както винаги, но този път в него се долавяше нотка на леко вълнение, или надежда.
Късно същата вечер, Шевик седеше в градината на кораба. Осветлението беше загасено и помещението бе огряно единствено от блещукащите звезди. Въздухът бе доста студен. Цвете от далечен, незнаен свят бе разцъфнало сред тъмните листа и пръскаше аромата си с кротка, морна сладост, сякаш за да привлече незнайна нощна пеперуда от загадъчна планета, отдалечена на милиони светлинни години, обикаляща в орбита около чуждо слънце. Слънчевата светлина е различна на различните светове, но тъмнината е една и съща навсякъде. Шевик стоеше изправен пред илюминатора, загледан в тъмната половина на Анарес, в черния полумесец, закриващ половината от звездите в небосклона. Чудеше се дали Таквер ще бъда там долу, на аеродрума. При последния им разговор с Бедап, тя още не беше пристигнала в Абиней от Мир и Благоденствие, така че той остави на Бедап да обмисли и да реши дали ще е разумно за нея да идва с посрещачите.
— Нали не си мислиш, че бих могъл да я спра, ако сметна, че не трябва да идва? — бе го попитал Бедап.
Чудеше се също и с какво ли е тръгнала да пътува от крайбрежието на Соруба. Надяваше се да е тръгнала с дирижабъла, ако е взела и момичетата. Пътуването с влак бе доста тежко за деца. Все още помнеше неприятното дълго пътуване с влак от Чакар до Абиней през 168-ма, когато Садик цели три дни лежа болна.
Вратата към градината се отвори и нахлулата отвън светлина леко разпръсна тъмнината. Командирът на „Девънънт“ надникна вътре и извика името му. Той се обади в отговор. Командирът влезе вътре следван от Кето.
— От наземната контролна кула ни изпратиха разрешението за кацане — оповести командирът. Беше нисък, набит Теранец, хладен и делови. — Ако сте готов, можем да започнем операцията по спускането ви.
— Да, готов съм.
Командирът кимна с глава и излезе. Кето се приближи и застана до Шевик пред илюминатора.
— Наистина ли си убеден, че искаш да ме последваш отвъд стената? За мен е по-лесно. Каквото и да се случи аз поне се връщам вкъщи. А ти напускаш дома си. „Истинското пътуване е завръщането…“
— Аз се надявам да се върна — тихо рече Кето. — След време.
— Кога трябва да се качим на капсулата за приземяване?
— След около двадесет минути.
— Готов съм. Нямам багаж за приготвяне — засмя се Шевик. Смехът на чистото и непринудено щастие. Мъжът до него го погледна сериозно, сякаш не беше сигурен какво точно е това „щастие“ и едва сега го разпознава, или си спомня за него. По изражението му си личеше, че иска да попита нещо Шевик, но не го направи.
— На аеродрума в Анарес ще бъде ранно утро — рече вместо това той и излезе.
Останал сам Шевик отново се обърна, към илюминатора, точно навреме, за да съзре ослепителната ивица на изгрева, проблясваща над Теме.
„Довечера ще си легна и ще заспя на Анарес“, помисли си той. „Ще си легна до Таквер. Иска ми се да бях взел онази картичка с малкото агънце, за да я дам на Пилун“.
Но той не бе взел със себе си нищо. Ръцете му бяха празни, както винаги.