— Страданието е едно недоразумение — каза Шевик. Широко отворените му очи блестяха. Дълъг като върлина, с големи ръце, щръкнали уши и квадратна челюст, той беше прекрасен, здрав и силен млад мъж. Дългите, кестеняви коси свободно се спускаха по раменете му, пристегнати само от една лента на челото. Всички имаха дълги коси, с изключение на едно скулесто момиче е чип нос, което беше подстригало късо лъскавата си коса. Сериозният й поглед непрестанно беше прикован в Шевик. Устните й бяха мазни от рибата, а на брадата си имаше троха.
— То съществува — каза Шевик и разпери ръце. — То е реално. Мога да го нарека недоразумение, но не мога да се престоря, че го няма или ще престане да съществува някога. Страданието е едно от условията, за да живеем и когато то дойде, човек разбира това. Просто го знае. Разбира се, правилно е да се лекуват болестите и да се предотвратяват глада и несправедливостта, както прави социалният организъм. Но обществото не може да промени самата същност на живота. Не можем да избегнем страданието. Да, можем да излекуваме тази или онази болка, но не и Болката. Обществото може да се пребори със социалните страдания, те са излишни, но другите остават. Те са в корените на живота. Всички ние ще познаем скръбта. Ако живеем петдесет години, значи петдесет години сме познавали болката. Накрая ще умрем, защото това е условието, при което сме се родили. Аз се страхувам от живота! Понякога съм ужасно изплашен. Всяко щастие ми изглежда повърхностно и все пак се чудя дали всичко това, не е недоразумение — този стремеж към щастие и страх от болката… Вместо да се страхува и да бяга от нея, човек може… да премине зад нея, да я преодолее. Там има нещо друго. Това, което страда, е собственото ни „аз“, а има място, където собственото „аз“… изчезва. Не знам как да се изразя по-добре, но вярвам, че страданието е истинско и реално, за разлика от щастието и благата, че има нещо след болката и тя може да бъде премината, ако човек издържи целия път.
— Същността на нашия живот е в любовта и солидарността — каза едно високо момиче с нежен поглед. — Човешкият живот се обуславя от любовта.
Бедап поклати глава:
— Не, Шев е прав. Любовта е само един от пътищата и може да се окаже не най-верния. Болката е най-верният път и следователно нямаме друг избор, освен да го извървим до края, независимо дали искаме или не!
Момичето с къса коса буйно тръсна главата си:
— Но ние няма да можем! Един на сто, един на хиляда може да измине целия път. Останалите ще се преструват, че са щастливи или просто ще изпаднат в летаргия. Ние страдаме, но не достатъчно, значи страдаме напразно.
— Тогава какво трябва да направим? — попита Тирин. — Да удряме главите си с чукове по един час на ден, за да сме сигурни, че страдаме достатъчно?
— Ти издигаш болката в култ — намеси се друг. — Целите на одонианството са позитивни, а не негативни. Страданието е безсмислено, освен като предупреждение на тялото за опасност. Погледнато от психологическа и социална гледна точка, то е само разрушително.
— Но Одо е била мотивирана от изключителната си чувствителност към страданието: свое и чуждо — отвърна му Бедап.
— Но основното правило за взаимопомощ е създадено, за да предотвратява страданието!
Шевик седеше върху масата, поклащайки дългите си крака. Лицето му беше напрегнато.
— Виждали ли сте някога как умира човек? — обърна се той към останалите. Повечето от тях бяха виждали — в общежитието или като доброволни помощници в болницата. С изключение на един всички бяха погребвали мъртъв човек.
— За пръв път видях това, когато бях на Югоизток, в лагера. Двигателят на един самолет се повреди, той се разби при излитането и се запали. Отвътре извадиха един мъж, целият обгорен. Живя още около два часа, но не можеше да бъде спасен. Нямаше никакъв смисъл да продължава да живее през тези два часа. Ние чакахме да изпратят някакви успокоителни от брега. Аз и няколкото момичета, които товарихме самолета, останахме около него. Нямаше доктор. Не можехме да направим нищо, освен да бъдем с него. Той беше в шок, но през повечето време беше в съзнание. Болките бяха ужасни, особено в ръцете — мисля, че той не разбираше, че цялото му тяло е овъглено. Не можех да го докосна, за да го успокоя, защото плътта му щеше да се залепи за пръстите ми и той щеше да крещи от болка. Не можехме да направим нищо за него, не можем да му помогнем. Не знам, може би той разбираше, че ние сме там, но това едва ли му помогна. Не можехме да направим нищо. Тогава аз видях… разбирате ли… аз разбрах, че никой не може да направи нищо за никого. Не можем да спасим другите или себе си.