— Тогава какво ни остава? Изолация и отчаяние! Ти отричаш братството, Шевик! — избухна високото момиче.
Не, не го отричам. Опитвам се да обясня какво според мен е братството. То започва със споделената болка.
— Тогава къде свършва?
— Не знам. Все още не знам.
Глава трета
Урас
Шевик се пробуди и разбра, че е проспал първата си сутрин на Урас. Носът му беше запушен, гърлото — възпалено и кашляше много. Реши, че има настинка — дори високата одонианската хигиена още не беше преодоляла обикновената настинка. Докторът, който чакаше да го прегледа — един изпълнен с достойнство възрастен мъж — каза, че това по-вероятно е масирана атака на сенна треска, алергична реакция срещу непознатия прах и цветен прашец на Урас. Той му даде няколко хапчета и му направи инжекция, която Шевик мълчаливо изтърпя. После Шевик с радост прие подноса със закуската, защото беше гладен. Докторът го помоли да не напуска апартамента и излезе. След като приключи с яденето, Шевик започна да изследва Урас, стая по стая.
Леглото беше масивно, а дюшекът — доста по-мек от този на койката в „Майндфул“. Завивките бяха най-различни, някои тънки копринени, други по-дебели и топли. Имаше много възглавници, натрупани като бели, кълбести облаци. Подът беше застлан с мек килим, а чекмеджетата на скрина бяха от изящно резбовано и полирано дърво. Гардеробът можеше да побере дрехите на обща спалня за десет души. Следваше голямата обща стая с камината, която бе видял миналата нощ. Имаше и трета стая с вана, умивалник и някаква сложна тоалетна чиния. Тази стая очевидно беше предназначена единствено за него, тъй като се влизаше само откъм спалнята и имаше само един умивалник. Всичко носеше белега на чувствен лукс, който далеч надминаваше простия еротизъм и по мнението на Шевик беше нещо като храм за удовлетворяване на биологичните нужди. В тази трета стая, той прекара почти час, използвайки всичките удобства, чувствайки се все по-чист. Най-много го радваше обилието на вода. Кранчетата оставаха отворени, докато сам не ги затвориш; ваната събираше може би шейсет литра, а само за измиване на тоалетната чиния изтекоха поне пет литра вода. Това не беше изненадващо — пет шести от повърхността на Урас е покрита с вода. Дори пустините бяха от лед. Те се намираха около полюсите. Нямаше нужда от икономия, нямаше суша… Но какво ставаше с екскрементите? Шевик се замисли върху това и коленичи до тоалетната чиния, за да изследва устройството й. Сигурно ги филтрираха и завод за тор. В крайморските райони на Анарес имаше комуни, които използваха такава система. Той възнамеряваше да се поинтересува, но така и не стигна до този въпрос. Имаше толкова много въпроси за Урас, които така и не можа да зададе.
Въпреки, че главата му беше замаяна, той се чувстваше добре и не можеше да си намери място. Стаите бяха толкова топли, че той не се облече веднага, а започна да ги обикаля гол. Приближи се към прозорците на голямата стая и погледна навън. Стаята беше на високо и в първия момент той се стресна, защото беше свикнал да обитава само едноетажни сгради. Чувстваше се, сякаш гледа от дирижабъл: откъснат от земята, в господстващо положение. Под прозорците имаше горичка, а зад нея се издигаше бяла сграда с величествена кула. Зад тази сграда възвишението се преливаше в широка долина. Тя беше разделена на неизброимо количество зелени правоъгълници. Пътища, огради и дървета се виждаха чак до далечината, където зеленото се преливаше в синьо. Те бяха като мрежа, прилична на фините нишки на човешката нервна система. На хоризонта се виждаха хълмове, които ограждаха долината, далечни сини ридове под бледосивото небе.
Това беше най-прекрасната гледка, която Шевик бе виждал. Цветовете бяха меки и живи; правите линии на създаденото от човека се преливаха с величествените контури на природата; разнообразието и хармонията на картината създаваха впечатление за цялостност и завършеност, каквато не беше виждал другаде, освен загатнати донякъде върху замислено и спокойно човешко лице.
Сравнен с този, всеки пейзаж на Анарес би изглеждал постен и безсъдържателен, безплоден и недоразвит; дори равнината на Абиней или дефилетата на Не Терас. Обширните пустини на Югоизтока имаха своята красота, но тя беше негостоприемна и неизменна. Дори обработваемите полета на Анарес бяха като груба скица с жълт тебешир в сравнение с това бликащо великолепие на живота, което се променяше с всеки сезон, но беше неизтощимо.