„Така трябва да изглежда един свят“ — помисли си Шевик.
От тази синьо-зелена красота се носеше някаква песен: тънко, невероятно сладко чуруликане, което ту почваше, ту спираше; музика, която сякаш идваше от въздуха.
Той се заслуша със затаен дъх.
На вратата се почука.
Шевик се обърна, както беше гол и извика: — Влезте!
Вратата се отвори и влезе мъж, който носеше много пакети. Изведнъж мъжът се спря. Шевик прекоси стаята, каза името си и подаде ръка. Такъв беше обичаят и на Урас и на Анарес.
Мъжът беше на около петдесет години, с набръчкано и уморено лице. Той каза нещо и не му стисна ръката, но Шевик не разбра и дума. Може би пакетите му пречеха, но той не опита да се освободи от тях. Погледът му беше много печален. Възможно бе да се притеснява.
Шевик се смути, защото си мислеше, че е научил поне ураските обичаи за поздравяване.
— Влезте — повтори той и като се сети, че урасците винаги използват титли и обръщения, добави, — Сър!
Мъжът отново се впусна в неразбираеми обяснения, като същевременно бавно се примъкваше към спалнята. Този път Шевик хвана няколко думи на йотийски, но така и не разбра смисъла на изказването. Той остави човека да продължи към спалнята, защото той явно се насочваше натам. Може би беше негов съквартирант? Но леглото беше само едно! Шевик отново се върна до прозореца. Няколко минути човекът се суетеше и тършуваше нещо из спалнята. Точно когато Шевик реши, че той сигурно работи нощем и използва стаята денем (понякога така организираха нещата във временно препълнените общежития), човекът излезе от спалнята. Той каза нещо като „Готово, сър“ и наведе главата си по странен начин, сякаш Шевик, отдалечен на пет метра, се готвеше да го удари по лицето. После напусна стаята. Застанат до прозореца, Шевик бавно осъзна, че за пръв път някой му се покланя.
Той се върна в спалнята и откри, че леглото е оправено.
Шевик дълбоко се замисли и бавно започна да се облича. Тъкмо се обуваше, когато отново се почука.
Този път хората влязоха нормално, сякаш, помисли си Шевик, те имат право да влязат тук или където и да е, за разлика от онзи човек. Мъжът с пакетите беше колеблив, дори уплашен. И все пак лицето, ръцете и облеклото му бяха някак по-близки до понятията на Шевик за това как трябва да изглежда едно човешко същество, отколкото тези на групата, която влезе. Онзи човек се държеше странно, но изглеждаше като анаресец. Четиримата, които влязоха току-що, се държаха като анаресци, но с обръснатите си лица и разкошни дрехи изглеждаха като пришълци от друга планета.
Шевик се сети за името на единия от тях — Пе, и успя да разпознае другите от разговора предишната вечер. Той обясни, че не е разбрал имената им и те отново се представиха: доктор Чифойлиск, доктор Ой и доктор Атро.
— Господи, доктор Атро! — каза Шевик. — Радвам се да се запозная с вас!
Той положи ръце върху раменете на възрастния човек и го целуна по бузата, забравяйки за момент, че този братски поздрав, разпространен на Анарес, може би не е приемлив на Урас.
Атро, обаче, сърдечно го прегърна в отговор и го погледна със замъглени, сиви очи. Шевик разбра, че той с почти сляп.
— Скъпи мой Шевик! — каза той. — Добре дошъл в А-Йо, добре дошъл на Урас, добре дошъл вкъщи!
— Толкова години си изпращахме писма, в които всеки оборваше теорията на другия!
— Ти винаги оборваше моите по-добре. Почакай, имам нещо за теб — каза стария човек и започна да тършува из джобовете си. Под кадифената университетска тога той носеше сако, под него жилетка, риза и може би още нещо. Всяка от тези одежди, включително и панталоните, имаше джобове. Шевик гледаше като хипнотизиран как Атро прерови шест или седем джоба, всичките пълни с разни неща. Накрая той извади малко кубче от жълт метал с поставка от полирано дърво.
— Ето — каза той, взирайки се в предмета. — Сигурно си чувал, това е наградата „Сео Оен“ и е за теб. Парите са в твоята сметка. Заповядай. С девет години закъснение, но по-добре късно, отколкото никога.
Ръцете му трепереха, докато връчваше наградата на Шевик.
Тя тежеше доста — жълтия куб беше от чисто злато. Шевик стоеше безмълвен, с наградата в ръце.
— Не знам за теб, но аз ще поседна, млади човече — каза Атро. Всички се настаниха и дълбоките меки кресла, които Шевик вече беше изследвал, привлечен от странната, нетъкана кафява материя, с която бяха покрити. Усещането беше като при допир с човешка кожа.