След кратко мълчание Ой го попита дали е чел един труд върху относителността на физика Айнщайн от Тера. Не, Шевик не беше го чел. Те бяха много изненадани от този факт, освен Атро, който вече нищо не можеше да изненада. Пе бързо изтича до стаята си и донесе един екземпляр, преведен на йотийски.
— Тази теория е на няколкостотин години, но в нея има много интересни идеи за нас — обясни Пе.
— Може би — намеси се Атро. — но никой от тези инопланетни физици не може да разбере нашата физика. На Хейн я наричат материализъм, на Тера — мистицизъм и след това отказват да се занимават с нея. Не оставяй това модно увлечение но всичко чуждо да те заблуди, Шевик. Те нямат нищо за нас. Да размърдаме собствените си мозъци, както казвате баща ми.
Старецът отново изсумтя и се надигна от стола си.
— Ела да се разходим из парка. Шевик. Нищо чудно, че се разболяваш, затворен тук.
— Докторът каза, че трябва да остана в стаята си три дни, защото може да се… заразя? Или да заразя?
— Скъпи ми приятелю, никога не обръщай внимание на докторите.
— Но в този случай може би е по-добре да ги послушаме, доктор Атро. — предложи Пе със спокоен, помирителен тон.
— Та нали докторът е изпратен от Правителството… — каза Чифойлиск с явна злоба в гласа си.
— Сигурен съм, че е най-добрият, който са имали в момента — сериозно отвърна Атро и се отправи към вратата, без да поднови поканата си към Шевик. Чифойлиск излезе с него. При Шевик останаха двамата по-млади и те дълго си дискутираха по физически проблеми.
С огромно удовлетворение Шевик осъзна, че прави нещо, към което винаги се беше стремял: за пръв път в живота си той водеше разговор с равностойни нему учени.
Митис беше прекрасен педагог, но тя не можеше да го последва в областта на новите теории, които той разработваше, окуражен от самата нея. Гвараб беше единственият човек, чието обучение и способности бяха сравними с неговите, но двамата се бяха срещнали твърде късно, в самия край на живота й. Оттогава Шевик беше работил с много талантливи хора, но той не успя да ги заведе далеч, тъй като никога не е бил пълноправен член на Института в Абиней и те останаха затънали в тресавището на старите проблеми на класическата Последователна школа във физиката. На Анарес нямаше учени, равни на Шевик. Той ги намери едва чук, в царството на неравенството.
Сега Шевик се чувстваше свободен: физици, математици, астрономи, биолози, логици — всички бяха събрани и тук, в Университета. Те идваха при него да разговарят, той ходеше при тях и от тези дълги разговори се раждаха нови светове. Смисълът на една идея е тя да бъде споделяна с другите: дискутирана, описвана и осъществявана. Идеята е като тревата. Тя обича светлината и тълпите: стреми се да се опраши и кръстоса: расте по-добре, когато я тъпчат.
Още от първия си следобед, прекаран в Университета заедно с Ой и Пе, Шевик разбра, че е намерил нещо, за което винаги е мечтал. Когато беше момче, той прекарваше в разговори по цели нощи, заедно е Тирин и Бедап. Те се впускаха във все по-смели полети на мисълта, окуражаваха се и се предизвикваха един друг. Шевик имаше ярък спомен от една такава нощ, когато Тирин беше казал: „Ако знаехме какви са урасците сега, може би някои от нас биха поискали да отидат там“. Той беше толкова шокиран от тази идея, че се нахвърли върху Тирин и той отстъпи. Бедният Тир! Той всеки път отстъпваше, но всъщност винаги е бил прав…
Разговорът беше спрял. Пе и Ой мълчаха.
— Съжалявам — каза Шевик. — Главата ми натежава.
— Как понасяш гравитацията? — попита Пе с чаровната усмивка на човек, който като красиво дете винаги разчита на чара си.
— Не я забелязвам — отвърна Шевик. — Усещам я само във… как се казваше…
— Коленете.
— Да, в коленете. Чувствам някакво напрежение, но скоро ще свикна — каза Шевик и погледна Пе, а след това и Ой. — Имам един въпрос, но не бих искал да се обиждате.
— Не се притеснявайте за това, сър! — каза Пе.
— Не съм сигурен дали знаете как — добави Ой. Той не беше приятен, колкото Пе. Дори когато разговаряха на физични теми, той беше уклончив и потаен, но Шевит усещаше, че въпреки тази външна маска, на него можеше да се разчита. Какво ли се криеше зад чара на Пе? — Е, няма значение. Трябваше и щеше да вярва на всички.
— Къде са жените?
Пе се разсмя. Ой също се усмихна и попита:
— В какъв смисъл?
— Вън всякакъв. Снощи на тържеството се срещнах с много жени: пет, десет, може би сто, но мисля, че нито една от тях не беше учен. Кои бяха те?
— Съпругите. Всъщност, една от тях беше моята съпруга — кача Ой и пусна една от потайните си усмивки.
— А къде са останалите жени?