— Мисля, че е по-добре да ме върнете при моите пазачи. В гласа му нямаше и следа от ирония. Разделиха се с най-топли чувства. Шевик се качи в колата и тогава се сети:
— Имаме ли време да видим още едно място в Дрио?
— Тук няма нищо друго — любезно както винаги отвърна Пе, опитвайки се да скрие раздразнението си от петчасовото отлъчване на Шевик сред инженерите.
— Бих искал да видя крепостта.
— Каква крепост, сър?
— Стар замък, от времето на кралете. По-късно е бил използван за затвор.
— Всички подобни неща сигурно са съборени, фондацията построи наново целия град.
Докато шофьорът затваряше вратите на колата, Чифойлиск (друга възможна причина за лошото настроение на Пе) попита:
— За какво ви е още един замък, Шевик? Мислех, че сте се нагледали на руини за цял живот.
— Одо е прекарала осем години в крепостта на Дрио — каза Шевик. След разговора с Оегео, той изглеждаше блед и замислен. — Тя е била затворена тук след въстанието през 747-ма година. Тук е написала „Писма от затвора“ и „Аналогия“.
— Страхувам се, че крепостта е била съборена — съчувствено каза Пе. — Дрио беше умиращ град, фондацията разчисти всичко и започна наново.
Шевик кимна. Колата се движеше по крайречна магистрала и точно когато достигна разклона за Ю Уи, пред тях се откри огромна старинна стена с разрушени кули от черни камъни, която страховито се издигаше на един речен нос. Тя рязко контрастираше с гледката на ефирните сгради на фондацията за космически изследвания, с нейните показни куполи, просторни заводи и чисти ливади.
— Струва ми се, че това е крепостта — отбеляза Чифойлиск с обичайната си склонност да прави нетактични забележки, когато никой не искаше мнението му. Това явно му доставяше удоволствие.
— Цялата е в руини — каза Пе. — Сигурно е празна.
— Искате ли да спрем и да надникнем вътре, доктор Шевик? — попита Чифойлиск и се наведе да почука на стъклото, което ги отделяше от шофьора.
— Не — отговори Шевик.
Беше видял достатъчно. В Дрио наистина имаше крепост. Той не искаше да влиза вътре и да търси из разрушените подземия килията, в която Одо е прекарала девет години, защото знаеше как изглежда една затворническа килия.
Все още загрижен и умислен, той вдигна поглед към масивните, черни стени, надвиснали над пътя. Тук съм от много, много време, казваше му крепостта, и винаги ще бъда тук.
След вечеря в преподавателската трапезария, Шевик се прибра в апартамента си и седна до студената камина, съвсем сам. В А-Йо беше лято, наближаваше най-дългия ден от годината и въпреки, че минаваше девет часа, тъмнината още не бе настъпила. На запад небето все още беше обагрено в синьо — мекия и кристалночист цвят на ураското небе. Свежият въздух ухаеше на окосена трева и дъжд. В параклиса зад парка блещукаше светлина. Из въздуха се носеше тиха музика, но това не беше песента на птиците, а човешка музика. Някой свиреше гамата на хармониум. Шевик я познаваше, както всеки урасец. Одо беше променила взаимоотношенията между хората, но не се бе опитала да променя взаимоотношенията в музиката. Тя винаги бе уважавала необходимостта. Заселниците на Анарес бяха оставили зад гърба си човешките закони, но не и законите на съзвучието и хармонията.
В просторната стая цареше спокойствие и мракът бавно я поглъщаше. Шевик се огледа наоколо. Идеалната крива на двойната аркада над прозорците; светлеещите ръбове на паркета; едрите, солидни камъни на камината; красивите пропорции ламперията — всичко това даваше на стаята великолепен и по-човешки облик. Апартаментът беше много стар. Казаха му, че сградата за преподавателското тяло е била построена през 540-та година, преди четиристотин години. Двеста и трийсет години преди Преселението. Тук са живели, работили, разговаряли, размишлявали, спели и умирали поколения учени преди раждането на Одо. Мелодията на хармониума векове наред се е носила над ливадите и тъмните листа на дърветата в парка. Тук съм от много, много време, нашепваше стаята, и ще бъда тук винаги. Какво правиш ти тук?
Той нямаше какво да отговори. Той нямаше право на великолепието и щедростта на този свят, създадени и поддържани с труда, предаността и вярата на неговите хора. Раят е за тези, които го създават. Той не принадлежеше към този свят. Той беше един от тези, който отрекоха миналото и историята си. Заселниците на Анарес бяха загърбили Стария свят и неговата история и бяха избрали да гледат само напред, към бъдещето. Но с отрицание не се постига нищо. Одонианците, които бяха напуснали Урас в отчаян опит да отрекат историята си, са грешали. Грешна е била тяхната решимост да отрежат всички пътища назад. Изследовател, който не се връща и не изпраща корабите си назад, за да разкажат приказката за новите светове, не е изследовател, а само търсач на приключения и неговите синове се раждат в изгнание.