Той бе заобичал Урас, но защо му беше тази любов? Той не беше част от този свят, но вече не принадлежеше и на света, в който се бе родил.
Самотата и чувството за изолация, които го сграбчиха още от първата минута на борда на „Майндфул“, сега отново се надигнаха от дълбините на душата му и той осъзна, че е осъден да бъде нежелан и отричан, но господар на себе си.
Той беше самотен тук, защото идваше от света на доброволни изгнаници. Винаги е бил сам и на родната планета, защото се бе самоизолирал от своето общество. Преселниците бяха направили крачка в непознатото, но той беше направил две. Беше останал сам със себе си, защото бе поел риска на метафизиката.
Беше глупаво да мисли, че може да обедини два свята, без да бъде част от тях.
Едно синкаво сияние в нощното небе привлече погледа му. Над короните на дърветата, над камбанарията на параклиса, над тъмната линия на далечните хълмове изгряваше Луната. Той я почувства като нещо близко. В идеалната завършеност на времето нямаше празнина. Той бе наблюдавал изгрева на Луната над хълмовете на детството от прозореца на детската градина в Уайд Плейнс, заедно с Палат; над сухата пустош на Прашната земя; над покривите на Абиней, заедно с Таквер…
Но това не беше същата Луна.
Заобиколиха го сенките от миналото, но той седеше неподвижен и гледаше изгрева на Анарес над чуждоземните хълмове: сияен, бледосин, изпъстрен с тъмни петна. Светлината на неговия свят изпълни пустотата в сърцето му.
Глава четвърта
Анарес
Шевик се събуди, огрян от лъчите на залязващото слънце. Дирижабълът прелиташе над последния високопланински проход на Не Терас и се насочваше на юг. Той беше проспал по-голямата част от третия ден на дългото пътуване. От нощта на прощалното тържество го делеше половин свят. Той се прозя, разтърка очи и тръсна глава, за да се отърве от глухото боботене на двигателите в ушите му. Напълно събуден, той осъзна, че пътуването бе към края си и дирижабълът приближава Абиней. Той залепи лицето си за прашния илюминатор и наистина видя, че там долу, между два ниски, ръждивокафяви хребета, ограден от стена се виждаше космодрума на Анарес. Той нетърпеливо се огледа, жадувайки да зърне космически кораб на площадката за кацане. Урас беше един друг спят, макар и презрян. Шевик искаше да види космически кораб от друг свят: пътешественик през ужасната бездна, творение на чуждоземни ръце, но на космодрума нямаше никакъв кораб.
Товарни кораби от Урас пристигаха само осем пъти годишно и престоят им беше максимално кратък — колкото да свалят товара си и да натоварят нов. Посетителите не бяха желани. Всъщност, за много анаресци те бяха едно непрекъснато унижение.
Корабите от Урас внасяха масла и петролни продукти; фини машинни елементи и електронни компоненти, които анареската промишленост не можеше да произведе; а понякога и нови видове дървета и семена. Обратно за Урас те се пълнеха с живак, мед, алуминий, уран, калай и злато. За урасците това беше чудесна сделка. Разпределението на техните доставки за Анарес, беше една от основните функции на ураския Съвет на Световните Правителства и основно събитие на световния фондов пазар. Всъщност, Свободният Свят на Анарес беше суровинен придатък на Урас.
Този факт непрекъснато тревожеше анаресците. При смяната на всяко поколение, дори всяка година по време на дебатите на КПР в Абиней, отново и отново се чуваха бурни протести: „Защо продължаваме да поддържаме тези печалбарски стопански отношения с тези войнолюбиви собственици?“ По-умерените винаги отговаряха: „За урасците ще бъде по-скъпо сами да копаят рудата и затова не ни нападат. Ако нарушим Търговското споразумение, те ще използват сила“. Въпреки това, беше трудно за хора, които не използват пари, да разберат психологията на цените, търговията и пазарлъка. Седем поколения, живели в мир, не можаха да върнат доверието.
Следователно, за работа в Отбраната никога не липсваха доброволци. По-голямата част от тази работа беше толкова отегчителна, че дори не се наричаше „работа“ на правски (понятието „работа“ включваше не само труда, но и удоволствията). Тя се наричаше „клегич“, черна работа. Работниците в Отбраната поддържаха дванадесетте стари междупланетни кораба в орбита и се грижеха за доброто им състояние; работеха в радарните и радиовълнови станции, разположени в отдалечени места и вършеха скучната работа на космодрума. Въпреки това, винаги имаше списък от доброволци, готови да се включат в Отбраната. Моралът на младите анаресци беше прагматичен, но все пак животът си искаше своето и събуждаше у тях алтруизъм, готовност за саможертва, жажда за велики дела. Самотата, опасностите, космическите кораби и стражевата готовност предлагаха тази романтична тръпка. Същата тази тръпка караше Шевик да не отделя поглед от празния космодрум. Постепенно, той потъна назад и Шевик остана разочарован, че не успя да види някой очукан космически рудовоз.