В Абиней нямаше нищо отровно. Той беше чист, светъл, многоцветен и тих. Целият град се виждаше като на длан.
Нищо не беше скрито.
Площадите, просторните, улици, ниските сгради, неоградените работни площадки бяха пълни с активен живот. Докато вървеше, Шевик постоянно усещаше този кипящ живот, хората, които работеха, пееха, вървяха; техните лица и гласове. Това бяха живи, енергични и заети хора. Вратите на работилници и заводи бяха отворени. Той мина покрай фабрика за стъклени изделия, където работниците надуваха големи, разтопени топки със спокойствието на готвач, който сервира супата. Следваше голяма площадка за дялане на камъни, предназначени за строителството. Бригадир на групата беше едра жена, чиято рубашка беше побеляла от праха. Тя направляваше работата с високия си, звънлив глас. По-нататък Шевик мина покрай фабриката за тел; районна пералня: лютиерска работилница за изработка и поправка на музикални инструменти: районен пункт за разпределение на стоки от първа необходимост; театър; фабрика за керемиди. Активната дейност, която се развиваше на всички тези места напълно открито, беше смайваща. Наоколо имаше много деца. Някои от тях помагаха на възрастните, а по-малките си правеха кюфтета от кал или играеха улични игри. Едно дете седнало на покрива на училищния център, беше забило нос в някаква книга. Хората от фабриката за тел бяха украсили фасадата й с красиви, разноцветни лози, направени от тел. От отворената врата на пералнята се кълбеше пара и се носеха шумни гласове. Нямаше заключени врати и само няколко бяха затворени. Нямаше нищо излишно, никакви рекламни надписи. Пред него свободно се разгъваше картината на градския живот. От време на време нещо профучаваше край него с весел звън — превозно средство, претъпкано с хора, накачени дори по стъпалата. Възрастни жени ругаеха от сърце, когато превозното средство пропускаше да спре на техните спирки, за да слязат, пробивайки си път през навалицата. Малко момченце с велосипед на три колела се мъчеше да догони возилото; на всяко кръстовище от жиците се изливаше поток от синкави искри и се разнасяше миризмата на озон, сякаш се освобождаваше безмерната, неуловима енергия на улицата. Това бяха Абинейските омнибуси. Всяко тяхно преминаване предизвикваше радостно чувство.
Улицата свърши на едно просторно място, от което като лъчи тръгваха още пет улици. Това беше триъгълен парк от трева и дървета. Повечето паркове на Анарес представляваха детски площадки с пясък, прахоляк и няколко различни по големина холуми. Този беше различен. Шевик прекоси безлюдната улица и влезе в парка, привлечен от възможността да види дървета от друга планета, от Урас. Беше виждал парка само на снимка и искаше да усети зеленината на тези многобройни листа. Слънцето залязваше, небето беше огромно и чисто, тъмновиолетово в зенита, където през тънката атмосфера вече се прокрадваше космическия мрак. Той вървеше под дървета, неспокоен и развълнуван. Не са ли излишни толкова много листа? Дървото холум имаше само бодли, но това не му пречеше да се развива. Не беше ли тази екстравагантна зеленина просто едно излишество, екскремент? Такива дървета трябваше да се отглеждат на богата почва, да се поливат… Той не одобряваше такова прахосничество и разточителство. Анариската трева беше мека, сякаш стъпваше по човешка плът. Той бързо се върна на пътечката. Тъмните клони на дърветата се протягаха над главата му. Той се изпълни със страхопочитание; почувства се благословен, макар да не бе молил за тази благословия.