Сабул беше дребен, набит и небрежен мъж на четиридесет години. Косата му беше по-тъмна и твърда от обичайното и се преливаше в гъста брада. Беше облечен с дебела зимна блуза и ако се съдеше по мръсните маншети на ръкавите, не беше я събличал от миналата зима. Маниерите му бяха резки и груби, говорът — накъсан, като бележките, които постоянно драскаше.
— Трябва да научиш йотийски — изръмжа Сабул.
— Да науча йотийски ли?
— Точно това казах.
— Но защо?
— За да можеш да четеш ураските физици! Атро, То, Бейск: тези тримата. Не са и сигурно никога няма да бъдат преведени на правски. На Анарес има само шест души, които могат да разберат трудовете им. На който и да е език.
— Как мога да науча йотийски?
— С граматика и речник.
— Откъде ще ги намеря? — продължи да настоява Шевик.
— Тук — отново изръмжа Сабул. Той разрови мръсните лавици, натъпкани с книги в зелена подвързия. Движенията му бяха резки и нервни. Накрая намери на най-долната лавица два неподвързани, дебели тома и ги тръшна на бюрото.
— Обади ми се, когато се научиш да четеш Атро на йотийски. Дотогава нямам полза от теб.
— Какъв вид математика използват урасците? — попита Шевик.
— Нищо, с което да не можеш да се справиш.
— Има ли тук някой, който работи по въпросите на хронотопологията?
— Да, Турет. Можеш да се консултираш с него, но няма смисъл да посещаваш лекциите му.
— Възнамерявах да посещавам лекциите на Гвараб.
— Защо?
— Нейните разработки в областта на Честотите и Цикличността…
Сабул седна, после пак стана. Той беше безкрайно неспокоен, но и твърд, безкомпромисен човек.
— Не си губи времето. Ти си надминал старата жена в Последователната теория, а другите нейни идеи са пълен боклук.
— Интересувам се от принципа на Едновременността.
— Едновременност! Какви са тези спекулативни измислици, с които Митис ви пълни главите?
Сабул хвърли гневен поглед към Шевик. Вените на слепоочията му изпъкваха под късата, твърда коса.
— Аз организирах група за съвместна работа по този проблем.
— Крайно време е да пораснеш. Сега си тук. Ние не правим религия, а физика. Остави мистицизма и погледни по-сериозно на нещата. За колко време можеш да научиш йотийски?
— Правския ми отне няколко години — отвърна Шевик с усмивка, но Сабул въобще не разбра шегата.
— Аз го научих за десет декади. Достатъчни са, за да прочетеш „Въведението“ на То. По дяволите, забравих, че ще ти трябва и текст, върху който да работиш. Чакай, ще намеря нещо — каза той и се зарови в претъпканото чекмедже на бюрото. Накрая извади една странна, синя книга, която нямаше Кръг на живота на корицата. Заглавието беше отпечатано със златни букви и гласеше нещо като „Поилеа Афиоите“, което не му говореше нищо, а и формите на някои букви бяха непознати. Шевик пое книгата от Сабул и се втренчи в нея, но не я отвори. Той държеше в ръцете си това, което винаги бе искал да види — предмет от друга планета, послание от един друг свят.
Шевик си спомни книгата с числата, която Палат някога му беше показал.
— Върни се при мен, когато успееш да прочетеш това — изръмжа Сабул.
Шевик се обърна и се отправи към вратата. Настигна го високото изръмжаване на физика:
— Дръж тези книги у себе си. Те не са за обща употреба! Младият мъж спря, обърна се бавно и каза със спокойния си, леко стеснителен маниер:
— Не разбирам защо?
— Никой друг не трябва да ги прочете!
Шевик не отговори.
Сабул стана и се приближи към него.
— Чуй ме — каза той. — Вече си член на Централния Научен Институт. Ти си синдик по физика, който работи с мен, Сабул. Разбираш ме, нали? Привилегията е отговорност. Прав ли съм?
— Значи аз ще добия познание, което не мога да споделям с другите — каза Шевик след дълга пауза, изговаряйки изречението сякаш излагаше логическо твърдение.
— Ако намериш на улицата сандък с капсули експлозив, ще го „споделиш“ ли с първото срещнато дете? Тези книги са като динамит. Сега разбра ли?
— Да.
— Много добре — каза Сабул и се върна обратно, намръщен и ядосан по-скоро по навик, отколкото заради Шевик. Шевик излезе, като внимателно държеше динамита в ръце, обхванат от неприязън и нарастващо любопитство.
Той упорито се зае да изучава йотийски. Работеше сам в стая №46, заради предупреждението на Сабул. Освен това откри, че самостоятелната работа естествено му прилягаше.
Още от ранно детство, той знаеше, че в известен смисъл не прилича на другите. За едно дете, което не бе направило нищо през живота си (а и още не умееше), това беше болезнена, непоносима мисъл. Успокояващото присъствие на любящи възрастни (които по свой начин също да са различни), около едно такова дете, е единствената опора за него. Шевик никога не бе имал такава опора. Баща му го обичаше много и го подкрепяше. Независимо от това какво Шевик мислеше или правеше, Палат винаги заставаше зад него. Но Палат не беше различен, той беше като другите, като всички други, за които общуването беше винаги лесно и естествено. Той обичаше Шевик, но не можеше да му покаже какво е свободата; да му разкрие, че вътрешната освободеност е единственият начин за превъзмогване на самотата.