Така Шевик израсна като затворено, изолирано от другите дете, чиито контакти се свеждаха до всекидневните взаимоотношения в комуната и няколко приятели. Тук, в Абиней, той нямаше приятели, а тъй като живееше в самостоятелна стая, той не успя да се сприятели с никого. На двадесет години той твърде добре осъзнаваше, че вече не може да промени мисленето и характера си. Усещайки неговата отчужденост и сдържаност, много малко състуденти се опитваха да се сближат с него.
Скоро той започна да харесва уединението на единичната си стая. Наслаждаваше се на абсолютната си независимост и напускаше стаята само за закуска, вечеря и кратка всекидневна разходка из улиците на града, за да отпусне напрегнатите си мускули — начин за разтоварване, на който отдавна беше свикнал. После се връщаше в стая №46 и отново се захващаше с йотийската граматика. Веднъж на всяка декада или две, той трябваше да отделя по един ден за работа по почистване и поддръжка на района на Института, която се вършеше на смени от всички студенти. Хората, с които работеше, бяха непознати, за разлика от тези в малките общности и по тази причина дните за физически труд не нарушаваха усамотението му и не спъваха напредването му по йотийски.
Граматиката на йотийския беше сложна, нелогична и разкъсана, но му доставяше удоволствие. Ученето потръгна бързо, след като си състави основен речник от йотийски думи. Вече знаеше какво чете — в каква област е и кои са основните термини. Дори когато нещо го затрудняваше, интуицията или някое познато математическо уравнение му помагаха да продължи напред. Не всички неща му бяха познати. „Въведение в Темпоралната физика“ на То не беше ръководство за начинаещи. Когато с много труд достигна средата на книгата, той вече не четеше йотийски, а физика и разбра защо Сабул го бе накарал да прочете ураската физика, преди да направи каквото и да било друго. Тяхната физика беше далеч напред, в сравнение с постиженията на анареските учени през последните двадесет-тридесет години. Най-брилянтните прозрения на Сабул всъщност бяха преводи от йотийски, но никой не знаеше това.
Вече подготвен, той се потопи в другите книги, които Сабул неохотно беше отпуснал. Това бяха основните трудове в съвременната физика на Урас. Шевик заживя още по-усамотено. Той не се включваше активно в дейността на студентския синдикат, не посещаваше събранията и на другите синдикати или федерации, освен тези на инертния и бездеен синдикат по физика. Събранията на синдикатите бяха основни двигатели на социалния живот в малките общности, но тук, в града, те бяха загубили своето значение. Не беше необходимо всеки един да развива активна дейност, защото винаги имаше достатъчно други хора, които да вършат всичко, и то добре. С изключение на дежурствата, които даваше всеки десети или двадесети ден и обичайните задължения в общежитието и лабораториите, Шевик беше изцяло самостоятелен. Той често пропускаше разходките си, а понякога и вечерите в трапезарията. Единственото, което не пропускаше, беше лекционният курс на Гвараб за Честотите и Цикличността.
Гвараб беше доста възрастна и често се отвличаше от темата. Посещението на лекциите й беше слабо и непостоянно. Тя скоро разбра, че високото момче с големи уши е най-редовният посетител на нейните лекции и започна да чете лекции само за него. Интелигентните сини очи на момчето привличаха и задържаха нейния поглед. Тя се оживяваше, нови идеи идваха в главата й, полета на нейната мисъл смущаваше и дори плашеше другите студенти (или поне тези, които имаха достатъчно мозък да разберат това). Гвараб виждаше една различна, по-обширна вселена, в сравнение с другите хора и това ги караше да премигват смутено. Но момчето със светлите очи я гледаше право в очите, с разбиране. Лицето му в такъв момент я радваше. Това, което тя предлагаше и което бе предлагала през целия си живот, без никой да го разбере и сподели с нея, намираше благодатна почва в този млад мъж. Той разбираше и споделяше. Той беше неин брат, нейно спасение и изкупление, макар и през бездната на петдесет години разлика.