Когато случайно се срещнеха в трапезарията или в кабинетите по физика те двамата веднага потънаха в разговор на физични теми. Понякога Гвараб нямаше достатъчно енергия да води такъв разговор, те млъкваха и нямаха какво да си кажат, защото старата жена беше не по-малко стеснителна от младия мъж.
— Не се храниш достатъчно — казваше му тя понякога. В отговор той се усмихваше, а ушите му пламваха. И двамата не знаеха какво друго да си кажат.
Половин година след пристигането си в Института, Шевик занесе на Сабул своя разработка от три страници, озаглавена „Критика на хипотезата за Безкрайната Последователност на Атро“. След една декада Сабул му я върна, изръмжавайки:
— Преведи я на йотийски.
— Отначало я написах на йотийски — каза Шевик, — понеже се налагаше да използвам терминологията на Атро. Ще препиша оригинала и ще ви го донеса. Но защо ви е нужно това?
— Защо ли? Ами за да може проклетия печалбар Атро да я прочете. На петия ден от следващата декада ще пристигне кораб.
— Кораб ли?
— Да, товарен кораб от Урас!
Така Шевик откри, че обменът между разделените светове не се състоеше само от петрол и живак; не само от книги, каквито той четеше: а и от писма. Писма! Писма до собствениците; до поданиците на правителства и държави, основани върху несправедливостта; до хора, които експлоатираха и бяха експлоатирани от други хора; до личности, които се бяха съгласили да бъдат винтчета в държавната машина! Как можеха те без принуда и агресивност да обменят идеи със свободните хора? Можеха ли те наистина да признаят равенството и да участват солидарно в обмена на идеи или просто се стремяха да се налагат, да доказват властта си, да притежават? Самата мисъл за обмен на писма със собственици и печалбари го шокираше. Все пак възможността да разбере някои неща звучеше примамливо…
През това първо полугодие в Абиней, на главата му се бяха струпали толкова много нови неща и Шевик се убеди, че е бил доста наивен (може би все още беше?). Това не беше лесно самопризнание за един интелигентен млад мъж.
Първото и най-трудно приемливо от тези нови открития беше задължението да учи йотийски, без да може да споделя знанията си с другите и той все още не можеше да преодолее смущението си. Той очевидно не причиняваше вреда на другите като не споделяше с тях познанията си. От друга страна, какво лошо имаше в това те да знаят, че той владее йотийски и че те също могат да го научат, ако желаят? Свободата се съдържаше в откритостта, не в прикритостта, а тя винаги си струваше риска. Пък и той не виждаше никакъв риск. Веднъж той си помисли, че Сабул иска да скрие новата ураска физика, да я притежава като собственост и средство за властване над колегите си на Анарес. Тази мисъл беше съвършено чужда на неговия манталитет и той дори не можеше ясно да я обмисли — всеки път, когато се сещаше за нея, той с истинско отвращение я отхвърляше като недопустима.
На второ място идваше другото предизвикателство към неговия морал, което непрекъснато го тормозеше: самостоятелната стая. Като дете той знаеше, че преспиването в единична стая означава, че пречиш на другите, че надхвърляш допустимите граници, че си егоист. Усамотението беше позорно и грешно. Възрастните посещаваха единичните стаи единствено със сексуална цел и във всяко общежитие имаше няколко такива и когато една двойка искаше да се съвъкуплява, тя използваше тези стаи за една нощ, декада или колкото желае. Когато мъж и жена станеха постоянни партньори, те вземаха двойна стая. Ако нямаше свободна, те често сами си строяха стая в края на коридора. Може би така, стая след стая, са били построени тези невероятно дълги сгради, наричани „партньорски автовлакове“. Освен за правене на секс, нямаше никаква друга причина за пребиваване в единична стая. Можеш да избереш по-голяма или по-малка обща спалня, а ако не харесваш съквартирантите си можеш винаги да се преместиш в друга. Всеки разполагаше с необходимата за дейността му работилница, ателие, лаборатория, кабинет или обор. В баните всеки можеше, в зависимост от желанието си, да бъде дискретен или открит. Дискретността в секса беше осигурена, а и желателна в социален аспект. Уединението не беше полезно; то беше излишество. Икономиката на Анарес не би могла да осигури построяването, поддръжката, отоплението и осветлението в самостоятелни къщи и апартаменти. Човек с асоциална същност бе длъжен да напусне обществената среда и сам да се грижи за себе си. Всеки имаше пълната свобода да стори това. Такава личност можеше да си построи къща където пожелае, макар че ако пречи на гледката или земята е плодородна, той би бил подложен на сериозен натиск от съседите си да се премести другаде. Имаше много такива самотници и отшелници в районите на по-старите комуни, които твърдяха, че не могат да живеят в обществото. Но тези, които приемаха привилегиите и отговорността на човешката солидарност, усамотението имаше смисъл само когато изпълнява някаква функция.