Първата реакция на Шевик на настаняването му в единична стая беше смесица между неодобрение и срам. Защо го натикаха тук? Той скоро разбра. Това беше най-подходящото място за работа като неговата. Ако в главата му посред нощ изникнеше някоя идея, той можеше да запали лампата и да я запише; ако идеята дойдеше призори, нямаше възможност тя да изхвръкне от главата му във всеобщата бъркотия; ако пък идеята не го споходеше дни наред, през което време той щеше да седи неподвижно зад бюрото си, зареял поглед някъде навън, самостоятелната стая го избавяше от неудобството някой учудено да го попита защо безделничи, физиката, както и секса, изискваше уединение. И все пак, беше ли нужно всичко това?
Вечерята в институтската трапезария винаги беше придружена от десерт. Шевик ужасно обичаше десертите и винаги си взимаше, ако има допълнително. Но неговото социално ориентирано съзнание винаги се бунтуваше. Дали във всеки стол на Абиней хората получаваха същото? Така го бяха учили и досега той беше убеден в това. Разбира се, винаги имаше местни отлики: местни специалитети, временен недостиг, излишъци, по-особени условия, както в лагера на Проекта, лоши готвачи, добри готвачи — безкрайно разнообразие, но в една обща рамка, която не се променяше. Нямаше такъв готвач, който да приготви десерт без необходимите продукти. В повечето столове, десерт се сервираше един-два пъти в декада. Тук имаше всяка вечер. Защо? По-добри от другите хора ли бяха членовете на Централния Научен Институт?
Шевик никога не зададе тези въпроси на глас. Социално ориентираното съзнание и мнението на другите бяха най-мощните източници, мотивиращи поведението на повечето анаресци, но Шевик беше малко по-различен. Голяма част от неговите проблеми не можеха да бъдат разбрани от другите хора и той беше свикнал да ги решава самостоятелно, без да споделя. Това се отнасяше не само до проблемите на темпоралната физика, а и до другите, още по-сложни проблеми. Без да потърси ничие мнение, той спря да яде десертите.
Той, обаче, не се премести в обща спалня. Когато постави на везните моралното неудовлетворение срещу практическата полза, второто натежа. Той наистина работеше по-добре в самостоятелната стая. Работата вървеше добре и си заслужаваше жертвата. Той се чувстваше полезен за обществото. Отговорността пред него оправдаваше привилегиите.
Той продължаваше да работи.
Шевик отслабна, но затова пък му беше леко на душата. Той чувстваше липсата на физически труд, на разнообразие в работата, на социални и сексуални връзки като облекчение. Той беше свободният човек: можеше да прави каквото иска, когато иска и колкото иска. И той работеше. Работата беше всичко за него, тя беше удоволствие.
Той нахвърли бележки за поредица от хипотези, които трябваше да доведат до създаването на единна теория на Едновременността, но скоро разбра, че това е недостатъчна цел. Пред него имаше много по-велика цел: създаване на обединена теория на Времето. Само ако можеше да се добере до нея! Чувстваше се като в заключена стая насред широко поле. То беше навсякъде около него, само трябваше да намери изход от стаята. Интуицията се превърна във фикс-идея. През есента и зимата той почти не спеше. Няколко часа през нощта и няколко през деня му бяха достатъчни. Тези кратки дремки нямаха нищо общо с дълбокия сън, на който беше свикнал от малък; те по-скоро приличаха на събуждане, само че на друго ниво. Бяха изпълнени с ярки и живи сънища, които бяха част от неговата работа. Сънуваше как времето се връща назад, като река, която тече обратно към изворите си. Сънуваше, че държи едновременността на два отделни момента в двете си ръце. Когато разтвори ръцете си, той с усмивка видя как двата момента се разделиха като сапунени мехури. Тогава, без дори да се е събудил истински, той стана и започна да записва математическата формула, която му се изплъзваше дни наред. Той видя как пространството около него се свива като гигантски изпуснат балон, приближавайки се към една централна точка в нищото. То се свиваше и свиваше около него… Изведнъж той се събуди. В гърдите му се надигаше вик за помощ; той се бореше да избяга от мисълта за вечната и неотменна празнина в собствената му същност.