— Чиста загуба на време.
Шевик прие отговора му с леко кимване. Той се изправи, дълъг като върлина, потънал в мислите си. Лъчите на зимното слънце падаха върху дългата му коса, вързана на опашка. Приближи се към бюрото и взе една книжка от пакета.
— Бих искал да изпратя едно копие на Митис — каза той.
— Вземи колкото искаш. Виж, ако си мислиш, че знаеш какво да правиш по-добре от мен, занеси труда си в Издателския синдикат. Нямаш нужда от моето разрешение! Тук няма йерархия и аз не мога да те спра! Всичко, което мога, е да ти дам моя съвет.
— Вие сте консултант по физика на Издателския синдикат — каза Шевик. — Реших, че мога да спестя времето на всички, като ви попитам още сега.
Тонът му беше мек, но безкомпромисен, защото той не искаше да се налага, а просто беше безкрайно упорит.
— Какво имаш предвид с това „да спестя време“? — изръмжа Сабул, но той също беше одонианец и се измъчваше от собственото си лицемерие. Той нервно се повъртя из стаята и накрая злобно, полузадавен от гняв каза:
— Добре! Предай проклетия труд! Ще декларирам, че не съм достатъчно компетентен, за да дам оценка. Ще им кажа, да се консултират с Гвараб. Тя е специалист по Едновременността, не аз. Тази изкуфяла старица с нейния мистицизъм! Вселената като гигантска струна за арфа, която вибрира във и извън съществуването! Между другото, кой тон свири тази струна? Може би цялата гама? Както и да е, аз съм некомпетентен, тоест не желая да консултирам КПР или Издателството по въпроса за този интелектуален екскремент!
— Работите, която написах за вас — каза Шевик, — са част от моите изследвания върху идеите на Гвараб за Едновременността. Ако искате едните, трябва да приемете и другите. В Нортсетинг казваме, че зърното расте най-добре сред лайна.
Шевик замълча и като не получи никакъв отговор от Сабул, каза довиждане и излезе.
Той знаеше, че е спечелил битката — лесно, без да пресилва нещата. И все пак, нещо се бе променило.
Той беше „човек на Сабул“, както бе предсказала Митис. Сабул от години вече не беше действащ физик и добрата му репутация се градеше върху идеи, които беше присвоил от други мозъци. Шевик трябваше да свърши работата, а Сабул да получи признанието.
Очевидно, това положение беше нетърпимо от гледна точка на етиката и морала и Шевик трябваше да се откаже и да се махне. Но той не направи това, защото имаше нужда от Сабул, искаше да публикува трудовете си и да ги изпрати на хората, които щяха да ги разберат — физиците от Урас. Той се нуждаеше от техните идеи, от тяхната критика, от тяхното сътрудничество.
Така той и Сабул се бяха спазарили като двама печалбари. Това не беше битка, а продажба. Ти ми даваш това, аз ти давам онова… Ако ми откажеш и аз ще ти откажа. Продадено? Продадено! Кариерата на Шевик, както и съществуването на цялото общество, зависеха от един фундаментален, макар и непризнат взаимноизгоден договор.
Това бяха взаимоотношения, основани на експлоатация, а не на солидарност и взаимна помощ; механични, а не органични. Възможно ли е истинската, плодотворна работа да почива върху несправедливост?
Всичко, което искам, е да върша работата си, мислеше си Шевик, докато вървеше по алеята към общежитието в сивия, ветровит следобед. Тази работа е мое задължение, радост и цел на живота ми. Мъжът, с когото трябва да работя търси съперничество, печалба и власт, но аз не мога да го променя. Ако искам да работя, трябва да работя с него.
Той си спомни за Митис и нейното предупреждение; за Нортсетингския институт и за прощалното тържество в негова чест. Всичко това сякаш беше много отдавна. Завладя го носталгия и миналото му се стори толкова спокойно и по детски чисто, че му идваше да заплаче. Като минаваше под портала на факултета по Здравни науки, покрай него мина едно момиче, което му хвърли бегъл поглед. Заприлича му на онова момиче с късата коса, което беше изяло толкова много торти на прощалното тържество. Не можеше да си спомни името й. Той спря и се обърна, но момичето се беше скрило зад ъгъла, пък и имаше дълга коса. Имаше, беше… всичко беше в миналото. Той излезе от подслона на портала и усети студения вятър. Валеше дребен дъждец. Дъждът винаги беше дребен, ако въобще валеше. Това беше сух свят. Сух, блед, враждебен. „Враждебен!“ — произнесе Шевик йотийската дума. Никога не бе чувал йотийския говор. Звучеше странно. Дребните капчици се забиваха в лицето му като камъчета. Този дъжд също беше враждебен. Към възпаленото му гърло се прибави ужасно главоболие, което усещаше едва сега. Той се прибра в стая №46 и легна на леглото, което се люлееше пред очите му. Целият трепереше и не можеше да спре. Той се загърна с оранжевото одеяло и се опита да заспи, но треската не преставаше. Сякаш беше под атомна бомбардировка, която се усилваше с нарастването на температурата му.