— Той е мъртъв.
— О, така ли.
Рулаг не се престори на изненадана и покрусена, но в гласът и прозвуча една печална, меланхолична нотка, която развълнува Шевик. За момент той успя да я възприеме като човешко същество.
— Кога умря той?
— Преди осем години.
— Значи е бил някъде на трийсет и пет.
— В Уайд Плейнс стана земетресение. Живяхме там около пет години, Палат беше строителния инженер на комуната. Земетресението засегна учебния център и той, заедно с няколко души, влезе вътре, за да извади децата, които останаха вътре. В този момент стана втория трус и цялата сграда рухна. Загинаха тридесет и двама души.
— Ти беше ли там?
— Десет дни преди земетресението заминах да уча в Регионалния институт.
Тя се замисли.
— Горкият Палат. Това някак си му прилича: да загине заедно с другите, като един от тридесет и двамата…
— Ако не бе влязъл в сградата, жертвите щяха да са много повече — каза Шевик.
Тя го погледна в очите. Погледът й не издаваше чувства или липсата им. Това, което казваше можеше да бъде спонтанно или обмислено. Нямаше начин да се разбере.
— Ти си обичал Палат, нали? — попита тя.
Той не отговори.
— Не приличаш на него. Всъщност, приличаш на мен, но си много по-светъл. Мислех, че ще приличаш на Палат. Просто така реших… Странни са игрите на човешкото въображение. Той остана с теб, нали?
Шевик кимна.
— Бил е щастлив — каза тя, потискайки въздишката си.
— И аз бях щастлив.
Двамата се умълчаха. Накрая тя каза с лека усмивка:
— Да, аз можех да поддържам връзка с теб, но не го направих. Дали ме обвиняваш за това?
— Да те обвинявам? Та аз никога не съм те познавал.
— Не е така. Аз те задържах при нас, в общежитието, дори след като те отбих. И двамата искахме да живееш с нас. През първите години личния контакт с родителите има голямо значение — наскоро психолозите го доказаха. Пълната социализация може да се развие успешно едва след като детето е получило необходимата родителска обич…
Аз исках да продължа партньорството си с Палат и се опитах да издействам назначение за него тук, в Абиней: Но работата му никога не свършваше, а той не би дошъл в Абиней без назначение. Беше много упорит в това отношение… В началото ми пишеше за теб, но после спря.
— Няма значение — каза младият мъж. Лицето му, отслабнало от болестта, беше покрито със ситни капчици пот. Челото му лъщеше.
Двамата отново се умълчаха. След малко Рулаг отново заговори със спокойния си, приятен глас:
— Всъщност имаше значение, а и все още има. Но Палат беше този, който остана при теб през годините на интеграция в обществото. Той изпитваше бащински чувства към теб, искаше да ти помогне. За мен работата винаги е била на първо място. Все пак се радвам, че си тук, Шевик. Трудно се привиква към живота в Абиней. Човек се чувства самотен и изолиран; тук хората не са така солидарни помежду си, както в малките градове. Аз познавам много интересни хора, с които ще ти бъде приятно да се запознаеш. Те биха могли да ти бъдат от полза. Познавам Сабул и мога да си представя с какво си се сблъскал в Института. Там въртят дребни интриги и човек се нуждае от опит, за да може да се предпази от тях. Радвам се, че си тук. Това ми доставя радост и удоволствие, каквото не съм търсила… Прочетох книгата ти. Твоя е, нали? В противен случай Сабул не би взел за съавтор един двадесетгодишен студент. Разбира се, не съм достатъчно компетентна, за да я разбера. Аз съм само инженер. Признавам, че се гордея с теб. Това е странно, нелогично, дори собственическо. Като че ли ми принадлежиш! Но когато човек започне да остарява, той има нужда от нещо, което да му вдъхва увереност в живота, да му дава сили. Звучи неразумно и нелогично, но понякога е така.