Той осъзна, че тя е самотна и тъжна. Болката в гласа й го плашеше, той дори я намрази. Тя заплашваше паметта на баща му, чистата любов, в която той е бил заченат… Какво право имаше тя, която е изоставила Палат в нужда, сега да търси опора в неговия син? Той не можеше да й даде нищо, абсолютно нищо. Не можеше да даде нещо на когото и да било.
— Щеше да бъде по-добре, ако не беше узнала за моето съществуване.
Тя въздъхна дълбоко и извърна поглед. Изглеждаше нещастна.
Старците в дъното на отделението се бутаха и смееха, обсъждайки нейната красота.
— Предполагам — каза тя, — че думите ми са прозвучали като някаква претенция към теб. Просто мислех, че ако ти искаш, можем да се сближим. Аз също мога да ти дам много…
Той не отговори.
— Разбира се, ние не сме майка и син, освен в биологичен смисъл — продължи тя, възвръщайки леката си усмивка. — Ти не ме помниш, а бебето, което аз помня, няма нищо общо с двадесетгодишния мъж. Всичко това е минало, което няма връзка с настоящето. Тук и сега, ние сме брат и сестра. Това е, което има значение, нали?
— Не знам.
Тя поседя мълчаливо около минута и после стана.
— Трябва да си починеш. Когато дойдох за първи път, ти беше много болен. Докторите казаха, че скоро ще бъдеш съвсем здрав. Не мисля, че ще дойда пак.
Той не отговори.
— Довиждане, Шевик — каза тя и се обърна. На Шевик му се стори (или това беше просто отблясък от някакъв кошмар), че в момента на обръщането, изразът на лицето й рязко се промени и сякаш маската й се разпадна на парчета. Сигурно беше само игра на въображението му. Тя вървеше по коридора с разкошната, отмерена походка на хубава жена. В края на коридора тя спря и усмихнато заговори една от помощничките.
Той даде воля на страха, който го обхвана още при пристигането й; на ужасяващото чувство, че е нарушил някакво обещание, че самото Време се е обърнало. Нещо в душата му се скъса и той заплака, заровил лице в дланите си. Нямаше сили дори да се обърне. Един болен старец се приближи към него, седна на крайчеца на леглото и го потупа по рамото.
— Всичко е наред, братко: всичко ще бъде наред, млади братко — тихо повтаряше той. Шевик го чуваше и усещаше приятелското му докосване, но това не можеше да го успокои. Дори братството не помагаше в тежък час, когато си сам в мрачното подножие на Стената.
Глава пета
Урас
Шевик с облекчение посрещна края на туристическия период. В Ю Ун започваше новия семестър и той можеше спокойно да се залови за сериозна работа в този Рай, вместо само да го наблюдава отстрани.
Той пое два семинара и свободно избираем курс лекции. От него не се изискваше преподавателска работа, но по негова молба администрацията организира двата семинара. Отвореният курс лекции не беше негова идея. Той бе посетен от студентска делегация, която го помоли за тези лекции и той веднага се съгласи. По този начин се организираха лекциите и в анареските учебни центрове: инициативата идваше от студентите или преподавателя, но най-често беше съвместна. Когато Шевик разбра, че администрацията е притеснена от тази идея, той се засмя:
— Но какво очакват те? Студентите по принцип са анархисти, като всички млади хора. Когато си на дъното, организираш нещата отдолу нагоре!
Той нямаше намерение да бъде контролиран от административното ръководство (вече бе водил подобни битки) и неговото твърдо убеждение се предаде на студентите. За да избегне нежелани слухове и публикации в печата, ректорът на университета в крайна сметка се предаде и разреши курса. На първата лекция дойдоха около две хиляди студенти, но посещаемостта бързо спадна. Шевик се придържаше само към физическите теми и никога не изказваше лични или политически мнения, физиката, която преподаваше, бе на много високо ниво, но въпреки това няколкостотин души продължиха да посещават лекциите. Някои от тях просто бяха любопитни да видят човека от Луната; други бяха привлечени от личността на Шевик, от полъха на свободата, който усещаха в думите му, дори когато не разбираха сложната математика. Въпреки това, удивително голям брой разбираха и философията и математиката на неговите научни идеи.
Тези студенти бяха изключително добре подготвени. Мозъците им бяха добре тренирани и жадни за знания. Когато не учеха, те почиваха. Нищо не ги отвличаше от обучението им и те нямаха никакви други задължения. Те никога не заспиваха на лекции, както някои студенти на Анарес, уморени след задължителната тежка физическа работа, която вършат веднъж на всяка декада. Тяхното общество им осигуряваше пълна свобода: те нямаха никакви грижи и не търпяха лишения.