Въпреки липсата на странични задължения, Шевик усещаше, че за сметка на това възможността за лична инициатива беше сериозно ограничена.
Например, той беше ужасен от системата за полагане на изпити и не можеше да си представи по-голямо ограничение на естествения човешки стремеж към познание от задължението да се натрупа някаква информация, която при поискване да бъде възпроизведена. В началото той отказваше да дава тестове и да пише оценки, но това толкова притесни администрацията, че се наложи накрая да се предаде, за да не бъде неучтив към любезните си домакини. Той помоли студентите да напишат изложения по свободно избрана тема от физиката. Обясни на студентите, че ще пише на всички най-високата оценка, за да могат бюрократите да си вършат работата по оформянето на документите. Беше силно изненадан, когато много студенти дойдоха при него да се оплачат. Те искаха той да им посочи темата и да им зададе правилните въпроси. Не желаеха сами да измислят темите си, а да повторят отговорите, които вече бяха научили. Някои от тях сериозно възразиха срещу еднаквите оценки. Как тогава, питаха те, може да се види разликата между прилежния, умен студент и неподготвения мързеливец? Какъв смисъл имаше да работят усърдно? Щом като нямаше кой да ги оцени, защо въобще да работят?
— Да, разбира се — угрижено им отговаряше Шевик. — Ако не желаете да пишете, по-добре не го правете.
Те си тръгваха — учтиви, но несъгласни. Бяха приятни момчета, с прями характери и вежливи маниери. Шевик вече познаваше историята на Урас и реши, че те всъщност бяха „аристократи“, макар че тази дума рядко се използваше в днешни дни. По времето на феодализма, аристократите са изпращали синовете си в университет и по този начин са повдигали престижа на институцията. Днес беше тъкмо обратното: университетското образование даваше на човека самочувствие и престиж. Студентите с гордост обясняваха на Шевик, че с всяка година стипендии за Ю Ун се получават все по-трудно и това създавало естествена демократична обстановка в университета.
— Вие поставяте още една ключалка на вратата и я наричате „демокрация“ — отговаряше им той. Шевик харесваше своите интелигентни, вежливи студенти, но не изпитваше особена привързаност към никой от тях. Те всички непрекъснато крояха планове за бъдещата си кариера като академични или индустриални учени и изследователи. Всичко, което научаваха от него беше просто средство за постигане на единствената им цел: успешна кариера. Те не смятаха, че има смисъл да приемат от него други неща, които той можеше да им даде.
В резултат на това, той се оказа в необичайното за него положение да бъде зает единствено с подготовката на трите си часа седмично. През останалото време можеше да прави каквото пожелае. За последен път беше в такава ситуация през първата си година в Института в Абиней. Тогава беше на двадесет години. От този момент личният и общественият му живот постепенно започна да се усложнява и да изисква все повече усилия и време. Той беше не само учен-физик, а и партньор, баща, одонианец и накрая — социален реформатор. Като такъв той не можеше, а и не искаше да бяга от нарастващите отговорности и грижи. Не беше освободен от нищо, но имаше свободата да избира. Тук беше обратното: като всички студенти и преподаватели, той нямаше нужда да върши друга, освен интелектуална дейност. Всъщност тук никой не вършеше нищо друго: някой друг оправяше леглата, някой друг почистваше стаите, други вършеха рутинната работа в университета. Всички пречки бяха премахнати. Нямаше семейства, съпруги… Въобще нямаше жени. Студентите нямаха право да се женят, докато са в университета, а женените преподаватели живееха в ергенски квартири на територията на университетското градче. Когато петте работни дни от седмицата изминаваха, те се прибираха по домовете си и прекарваха почивните дни със семействата си. Нищо не отвличаше хората от работата им. Всички необходими интелектуални стимули бяха осигурени: дискусии, разговори, срещи… Истински рай! Но Шевик не можеше да се захване за никаква сериозна работа.
Нещо му липсваше, нещо не беше наред. Той не беше създаден за това място, не беше достатъчно силен, за да приеме онова, което толкова щедро му се предлагаше. Чувстваше се изсушен и празен, като пустинен храст в прекрасен оазис. Животът на Анарес беше запечатал душата му. Сега водите на живота бликаха около него, но той не можеше да отпие от тях.
С усилие на волята той се зае да работи, но дори и работата не му донесе необходимата сигурност. Изглежда беше загубил дарбата, която, по негово мнение, му даваше предимство пред другите физици — способността да надушва истински важния проблем, да напипва нишката, която води право към целта. Беше загубил чувството си за ориентация. Той работеше в Лабораторията за изследване на светлината, четеше много и през лятото и есента написа три монографии. По нормалните стандарти това беше успешно полугодие, но той знаеше, че не бе постигнал нищо реално и важно.