И наистина, колкото по-дълго живееше на Урас, толкова по-нереален ставаше този свят за него. Той губеше контрол над усещанията си за този великолепен, жизнен и не изтощим свят, който бе зърнал от прозорците на апартамента си онази първа нощ. Светът се изплъзваше от непохватните му, чуждоземни ръце и когато погледнеше надолу, той виждаше, че държи в ръцете си само опаковката.
Публикациите във вестниците му носеха пари. Той вече имаше в сметката си в Националната Банка 10000 Международни Парични Единици от наградата „Сео Оен“ и още 5000 — дарение от Йотийското правителство. Към тази сума се прибавяше и солидната професорска заплата, която получаваше от университета и парите за трите монографии, изплатени му от Университетското издателство. Отначало всичко това му се струваше доста забавно, но постепенно започна да го изнервя. Вече не можеше да не обръща внимание на най-важното нещо на тази планета: парите. Той се опита да прочете някои основни книги по икономика, но те неудържимо го отегчаваха, сякаш някой непрекъснато му разказваше дълъг, скучен и безсмислен сън. Независимо от всичките си усилия, той не успя да проумее как функционират банките, защото капиталистическите операции бяха за него толкова безсмислени, колкото и обредите в примитивните религии. В жертването на човешки живот в името на религията и вярата можеше да се открие някаква красота, макар и ужасяваща; докато в ритуала на паричната размяна имаше само алчност, мързел и завист и точно те направляваха човешките дела. Тук дори ужасното беше банално. Шевик с презрение гледаше на тази чудовищна дребнавост и тя не го интересуваше. Той не искаше и не можеше да признае, че всъщност това го плашеше.
През втората седмица от пребиваването си в А-Йо, Сайо Пе го заведе „на покупки“. Шевик не желаеше да се раздели с дългата си коса — тя беше част от него, — но искаше да се облича в ураски стил, с техни дрехи и обувки. Не му се искаше да изглежда като чужденец. Простичкият му костюм наистина се набиваше на очи, а смачканите му планинарски полуботуши изглеждаха доста странни сред голямото разнообразие от елегантни обувки. Пе го заведе в шивашко ателие на булевард „Сентеневия“, бляскавата търговска улица на Нио Есая.
Той беше толкова смутен и объркан от това преживяване, че се опита да го забрави колкото се може по-скоро, но кошмарите го преследваха месеци наред. Булевард „Сентеневия“ беше дълъг три километра — едно гъмжило от хора и превозни средства и най-вече от стоки. Стоки за продаване, стоки за купуване; палта, рокли, пеньоари, панталони, бричове, ризи, блузи, шапки, обувки, чорапи, шалове, кърпи, жилетки, пелерини; дрехи за сън, дрехи за плуване, дрехи за игра, дрехи за следобедно парти, за вечерно парти, за излет, за пътуване, за театрално представление, за езда, за работа в градината, за посрещане на гости… и всичките в стотици различни кройки, стилове, цветове, и от различни платове; парфюми, часовници, лампи, статуи, козметика, свещи, картини, фотоапарати, вази, дивани, чайници, възглавници, кукли, стъргала, подложки за коленичене в църква, скъпоценни камъни, килими, клечки за зъби, календари, платинена бебешка дрънкалка с дръжка от планински кристал, електрическа острилка за моливи, ръчен часовник с диамантени цифри върху циферблата; малки статуетки от теракота и антикварни предмети и стари картички и джунджурии и финтифлюшки — всичките абсолютно безполезни или толкова засукани, че не могат да се използват. Тонове лукс, тонове екскременти. На първата пресечка Шевик се спря прел една блестяща витрина, окичена с дрехи и бижутерия. На централно място висеше едно космато палто.
— Това палто струва 8400 единици?! — невярващо попита той, защото наскоро беше прочел във вестниците, че „средната годишна заплата“ е 2000 единици.
— О, да, това е истинска кожа, която в днешни дни е много рядка, защото животните са защитени — отвърна Пе. — Красиво нещо, нали? Жените обожават кожени палта.
Продължиха нататък. Като стигнаха до следващата пресечка, Шевик вече се чувстваше страхотно изтощен. Искаше му се да затвори очи.
Най-странното от всичко на тази кошмарна улица беше, че нито една от милионите стоки не се произвеждаше тук, а само се продаваше. Къде бяха работилниците, ателиетата, заводите: къде бяха фермерите, занаятчиите, миньорите, тъкачите, химиците, резбарите, дизайнерите, стругарите: къде беше работната ръка, хората? Някъде другаде. Зад някакви стени. Всички хора в тези магазини бяха или продавачи или купувачи. Единственото нещо, което ги свързваше с тези предмети беше притежанието.