Една вечер, по време на преподавателско празненство, той каза:
— Разбирате ли, аз не зная как живеете. Виждам частните къщи само отстрани и не знам нищо за семейния ви живот. Познавам само вашата работата, лабораториите, трапезариите…
На другия ден Ой малко сковано попита Шевик дали би приел покана за вечеря с преспиване в дома му, следващия уикенд.
Домът на Ой се намираше в Амоено, село на пет километра от Ю Уи. По стандартите на Урас къщата беше скромна, предназначена за семейство от средната класа. Може би беше малко по-стара от другите къщи. Беше построена преди около триста години от камък. Стените на стаите бяха облицовани с ламперия. Имаше характерните за ураската архитектура сводести прозорци и врати. Сравнително оскъдната мебелировка зарадва окото на Шевик. Стаите изглеждаха просторни и по-малко претрупани с излишна украса. Той винаги се чувстваше неловко сред лукса, излишъка и удобствата на обществените сгради, където се провеждаха тържествените приеми и чествания. Урасците определено имаха вкус, но много често той беше насочен изключително към преднамерена показност. Естественото желание за притежаване на вещи се беше извратило под натиска на икономическата конкуренция и това е оказало влияние върху качеството на вещите — целта беше не качеството, а механичното изобилие. Вместо това, в къщата на Ой цареше изящество, постигнато чрез ограничения.
На вратата го посрещна прислужник, който пое палтата им. От кухнята в приземния етаж, където даваше нареждания на готвача, излезе съпругата на Ой и ги поздрави.
По време на разговора преди вечеря, Шевик с изненада откри, че се стреми да направи добро впечатление на домакинята. Държеше се любезно и приятелски. Беше толкова приятно отново да разговаря с жена! Нищо чудно, че напоследък се чувстваше самотен и изолиран сред всичките тези мъже. Нищо не можеше да замени приятната тръпка от общуването с противоположния пол. Сева Ой беше привлекателна жена. Като гледаше изящните линии на слепоочията и шията й, Шевик реши, че ураския обичай жените да бръснат главите си в същност не беше толкова отблъскващ. Тя се дължеше сдържано и някак плахо. Той се опита да я накара да се поотпусне и беше много доволен от себе си, когато усети, че успява.
Вечерята беше готова и към тях се присъединиха две деца.
— Полкова е трудно да намериш добра гувернантка в тази част на страната! — извини се Сева Ой. Шевик се съгласи, макар че въобще нямаше представа какво е това „гувернантка“! Той погледна двете момчета с не по-малко удоволствие и облекчение. Откакто напусна Анарес, той почти не беше виждал деца.
Те бяха чисти и послушни деца, които говореха само ако ги попиташ нещо. Бяха облечени в дрехи от синьо кадифе и от време на време със страхопочитание поглеждаха към Шевик. За тях той беше същество от друг свят. Деветгодишното момче пошушна на седемгодишното да не зяпа хората и грубо го ощипа. Малкият също го ощипа в отговор и се опита да го ритне под масата. Явно още не беше привикнал към основният принцип за правото на по-силния.
В къщи Ой беше различен човек. Потайния поглед и провлачения говор липсваха. Семейството му се отнасяше към него с уважение, но това уважение се оказа взаимно. Шевик знаеше възгледите на Ой за жените и с изненада откри, че той се отнася с жена си внимателно, дори деликатно.
„Това е кавалерство“, сети се Шевик за новата дума, която научи наскоро: но бързо разбра, че това отношение е нещо повече от кавалерство. Ой обичаше жена си, доверяваше й се. Той се държеше с нея и децата почти като анаресец. Всъщност, в семейна обстановка той се оказа обикновен, приятен, свободен човек.
Тази свобода беше ограничена само в рамките на малкото семейство, но самият Шевик се почувства спокоен и свободен с тях.
Разговорът беше спрял за момент, когато по-малкото момче каза с тъничкия си, ясен глас:
— Господин Шевик не е много добре възпитан.
— Защо? — попита Шевик преди съпругата на Ой да успее да смъмри детето.
— Вие не казахте „благодаря“.
— За какво?
— Когато ви подадох чинията с туршия.
— Ини, млъкни!
„Садик! Не бъди егоист!“ Тонът беше абсолютно същия, помисли си Шевик.
— Помислих, че вие я споделяте с мен. Тя подарък ли беше? Ние си благодарим само за подаръците, а другите неща просто споделяме, без да говорим за това. Искаш ли да ти върна туршията?
— Не, аз не обичам туршия — отвърна детето и погледна Шевик с ясните си, черни очи.