— Значи няма никаква пречка да я споделим — каза Шевик. Голямото момче изгаряше от желание да ощипе Ини, но се въздържа. Ини се разсмя, показвайки белите си зъбки, наведе си към Шевик и тихо каза:
— Искаш ли да видиш моята видра? — Да.
— Тя е отзад, в градината. Мама я занесе там, защото мислеше, че може да ви обезпокои. Някои възрастни не обичат животните.
— О, аз ги харесвам. В моята страна няма животни.
— Нямате животни? — учуди се по-голямото момче. — Татко! Господин Шевик каза, че при тях нямат животни!
Ини също зяпна невярващо.
— Но какво имате тогава?
— Хора. Риба. Червеи. Дървета, наречени холуми.
— Какви са тези дървета?
Така разговорът продължи половин час. За пръв път някои питаше Шевик за Анарес. Децата задаваха въпросите, но родителите им също слушаха с интерес. Шевик старателно избягваше да говори по етически или морални въпроси. Не беше дошъл тук, за да прави пропаганда пред децата на домакина си. Той просто им разказваше за Прашната земя; за Абиней; за облеклото на хората; за това какво нравеха, когато искат нови дрехи и с какво се занимаваха децата в училище. Последното прозвуча малко като пропаганда, въпреки усилията на Шевик. Ини и Еви бяха очаровани от учебната програма на анареските деца, която включваше обучение по наторяване на земеделските площи, дърводелство, поддръжка на пътищата, писане на пиеси, поправка на канализацията, печатане на книги и всички останали дейности, с които се занимаваха възрастните. И никакви наказания.
— Е, понякога се налага да те оставят сам за известно време — поясни Шевик.
— Но как се поддържа реда? — внезапно се намеси Ой, сякаш дълго време бе таил въпроса и повече не издържаше на напрежението. — Защо хората не крадат и не се избиват един друг?
— Никой не притежава нищо за крадене. Ако искаш нещо, можеш да си го вземеш от районната продоволствена станция. Колкото до насилието, не знам… Ой, ти би ли ме убил? Дори ако искаш да ме убиеш, законът може ли да те спре? Принудата е най-неефективния начин за осигуряване на ред.
— Добре, но кой върши мръсната работа?
— Каква мръсна работа? — попита съпругата на Ой, която не следеше разговора.
— Събирането на боклука, копаенето на гробове…
— Добива на живак — добави Шевик и едва не каза „филтрирането на лайната“, успявайки навреме да се сети, че урасците използваха евфемизми за подобни неща. Още в самото начало на пребиваването си на Урас, той осъзна, че тук живеят сред планини от екскременти, но никога не споменават за това.
— Тези дейности ги вършим заедно. Никой не е длъжен да ги върши непрекъснато, освен ако това не му харесва. По един ден на всяка декада управителният комитет на комуната, квартала или всеки, който има нужда, може да те помоли да се включиш в такава работа. Правим списък на смените, а назначенията на неприятна или опасна работа, например в мините и леярните, са за не повече от половин година.
— Но в такъв случай целият персонал се състои от хора, които не познават работата!
— Да. Не е много ефикасно, но какво друго може да се направи? Не можеш да кажеш на някого да върши работа, която ще го осакати или убие за няколко дни. Защо да го прави?
— Значи човек може да не се подчини на заповед?
— Не става дума за заповеди, Ой. Той отива в центъра по Трудова заетост и казва: „Искам да работя това и това, какво ще ми предложите?“ И те му казват къде има подобна работа.
— Но защо хората вършат мръсната работа без принуда?
— Защото я вършат заедно… Има и други причини. Виждате ли, животът на Анарес не е така богат и разнообразен, както на Урас. В малките комуни няма много забавления и ако човек върши еднообразна работа на някаква машина, на него ще му бъде приятно веднъж на десет дни да излезе навън, с други хора, за да оре или да слага тръби… Освен това съществува предизвикателството. Тук смятате, че основният мотив за работа са парите, жаждата за печалба. Но при нас няма пари и може би мотивацията е по-ясна.
Хората обичат да правят нещо и искат да го правят най-добре. Те се заемат с тежка и опасна работа, защото се гордеят с нея и могат да се… изтъкнат пред другите, пред по-слабите. „Ей, вие, малките, вижте колко съм силен“… Разбирате ли? Човек обича да върши онова, в което е най-добър. Всъщност, това е въпросът за целта и средствата. В крайна сметка работата се върши заради самата нея. Тя е вечното удоволствие от живота. Всяка личност съзнава това. Същото важи и за социалното съзнание, за мнението на твоите съседи. На Анарес няма друга награда и друг закон, освен собственото удоволствие и уважението на другите. Това е всичко. Общественото мнение е най-голямата сила.