Глава шеста
Анарес
Шевик беше изписан от болницата след една декада и се върна в общежитието. Съседът му от стая №45 дойде да го види. Той беше математик, много висок и слаб. Имаше перде на очите и човек никога не беше сигурен къде му е насочен погледа. Вече една година двамата миролюбиво съседстваха в общежитието на Института, без дори да си разменят едно цяло изречение.
Дезар влезе и погледна Шевик (а може би зад него).
— Нещо трябва ли?
— Добре съм, благодаря.
— Да донеса вечерята?
— Заедно с твоята — кратко отвърна Шевик, повлиян от телеграфния стил на Дезар.
— Добре.
Дезар влезе, носейки табла от трапезарията с двете вечери върху нея и те седнаха да се хранят. В продължение на три дни, сутрин и вечер, той продължи да носи храната, докато Шевик укрепна и започна да излиза от стаята. Шевик не разбираше защо Дезар прави това. Той не се държеше приятелски и явно понятието „братство“ не означаваше много за него. Една от възможните причини той да страни от хората, бе желанието му да прикрие своята недобросъвестност: той или беше ужасно мързелив или направо склонен към собственичество, защото стая №45 беше пълна с неща, които той нямаше право да задържа, а и не ги използваше. Чинии от трапезарията, книги от библиотеката, комплект резци за дърво от работилницата, микроскоп от някоя лаборатория, осем различни одеяла, гардероб, пълен с дрехи (някои то тях изобщо не му ставаха или ги беше носил на десетгодишна възраст). Изглежда той ходеше по складовете и пунктовете за доставка и взимаше всичко, каквото му попадне.
— За какво са ти всички тези боклуци? — попита го Шевик, когато за пръв път бе допуснат в стаята му.
— За всеки случай — мъгляво отвърна Дезар.
Избраната от него област от математиката беше толкова тъмна и мъчно разбираема, че никой от Института или от Математическата федерация не можеше да проследи работата му и той точно затова я беше избрал. Той реши, че мотивацията на Шевик за избор на научна област беше подобна на неговата.
— Работа? Глупости. Добро назначение тук. Последователност, Едновременност. Лайна.
Понякога Шевик харесваше Дезар, друг път го ненавиждаше заради характера му. Все пак той се привърза към него, в резултат на решението коренно да промени живота си.
Болестта го накара да разбере, че ако остане все така сам, той напълно ще рухне. Шевик се осъждаше строго за това, че страни от другите и забравя за моралния закон на братството. На двадесет и една той не беше станал самодоволен отшелник само заради строгия си личен морал. И все пак тези основни морални ценности още бяха в калъпа на опростеното одонианство, на което посредствените възрастни учеха децата в училище; една вътрешна морална проповед.
Трябваше да промени живота си. И той го направи.
Наложи си забрана да се занимава с физика повече от пет дни в декада. Записа се за доброволна работа по поддръжка и почистване на общежитието. Започна да посещава събранията на федерацията по физика. В трапезарията започна да сяда на по-големи маси, вместо да седи сам, с книга в ръка.
Резултатите бяха изненадващи: хората сякаш го очакваха. Те го приеха сред тях като брат, канеха го на събирания, канеха го в леглата си. Той започна да излиза с тях и за три декади научи повече за Абиней, отколкото за цялата изминала година. Заедно с цяла група весели, млади хора, той започна да ходи на атлетически състезания и плувни басейни, по занаятчийски центрове, фестивали, театри, музеи и концерти.
Концертите се оказаха истинско откровение за него и му носеха неописуема радост.
Преди не ходеше на концерти, защото смяташе, че музиката има смисъл само ако ти самия свириш. Като дете той свиреше на различни инструменти и пееше в местните хорове и ансамбли. Доставяше голямо удоволствие, но той не беше особено талантлив. Това беше всичко, което знаеше за музиката.
В учебните центрове децата се учеха на всякакви умения, свързани с изкуствата: пеене, солфеж, танци, рисуване и така нататък. Те се учеха и да говорят, да виждат, да чуват, да се движат. Не се нравеше разлика между занаят и изкуство. Изкуството не беше нещо, което обслужва живота: то беше част от самия живот; както речта. По тази причина архитектурният стил беше изчистен, смислен и пропорционален. Скулптурата и живописта основно служеха като елементи в архитектурата и градоустройството, докато словесните изкуства — поезията и драматургията — бяха по-ефимерни, свързани повече с песента и танца. Единствено театърът беше наричан „Изкуството“ — нещо завършено и цяло. Имаше много районни и пътуващи групи от актьори танцьори и мимове, а някои от тях дори водеха драматурзи със себе си. Те представяха както трагедии, така и комедии. В малките градове сред пустинята, тези трупи бяха като дъжда, те бяха най-голямото събитие. Родена от свободния дух на разпръснатите комуни, анареската драма беше добила изключителна проникновеност и колорит.