Шевик не беше особено привързан към драмата. Той харесваше красотата на думите, но общата идея на представленията не предизвикваше у него особено възхищение. Чак през втората година в Абиней той най-после откри Изкуството. Изкуството, което бе родено от времето. Някой го заведе на концерт на Музикалния синдикат. На следващата вечер той отново го посети. Оттогава, със или без новите си приятели, той не пропускаше концерт. Шевик започна да се нуждае от музиката дори повече, отколкото от приятелите си. Тя му носеше дълбоко удовлетворение.
Усилията му да счупи оковите на вродената си самота и уединеност се проваляха и той го знаеше. Не успя да си създаде нито един близък, истински приятел. Той се сношаваше с много момичета, но това не му доставяше очакваната наслада. Беше просто облекчаване на нуждата от сексуални контакти, едно изпразване и той се срамуваше от това, защото другият се превръщаше само в обект. Дори мастурбирането беше за предпочитане за човек като него. Самотата беше негова съдба, той беше хванат в наследствения капан. Тя го беше казала: „За мен работата е над всичко“. Рулаг каза това спокойно и примирено, защото беше безсилна да промени нещо. Така беше и с него. Сърцето му го теглеше към нежните, млади души, които го наричаха „братко“, но той не успяваше да се докосне до тях. Той беше роден, за да бъде самотен, студен интелектуалец. Егоист.
Да, работата преди всичко, но и тя не водеше никъде. Също като секса и тя трябваше да бъде удоволствие, но не беше. Той продължаваше да затъва в старите проблеми и нямаше никакъв напредък в разрешаването на Темпоралния Парадокс на То. Това важеше и за теорията на Едновременността, за която той бе уверен, че е почти завършена през изминалата година. Сега се чудеше откъде се е взела тази самоувереност. Наистина ли мислеше, че на двадесет години може да създаде теория, която изцяло да промени основите на космологичната физика? Явно през периода преди болестта, той не е бил на себе си. Записа се в две работни групи по философска математика, като отказваше да признае пред себе си, че може да ръководи групите не по-зле от самите инструктори. Доколкото бе възможно, Шевик избягваше да се среща със Сабул.
Едно от първите му решения беше да опознае по-добре Гвараб. Тя отговори на това негово желание доколкото можеше, защото зимата се бе отразила зле на здравето й. Тя беше болна, глуха и много стара. През пролетта Гвараб започна курс лекции, но после се отказа. Паметта й започнала изменя. Веднъж дори не позна Шевик, но друг път го канеше в общежитието и двамата говореха по цели вечери. От тези разговори той разбра, че вече е надминал идеите на Гвараб. Дългите разговори станаха мъчителни за него. Той или трябваше да остави Гвараб часове наред да говори за идеи, до които вече бе достигнал и отхвърлил, или да й каже това направо, причинявайки й болка. На двадесет години Шевик нямаше търпението и такта да търпи дългите, скучни разговори и започна да отбягва и нея.
Шевик нямаше с кого да поговори за работата си. Никой в Института не разбираше от чиста темпорална физика. Той искаше да преподава този предмет, но не получи назначение като преподавател и не му дадоха група, факултетският синдикат отхвърли всичките му молби. Те не искаха да се конфронтират със Сабул.
През тази година Шевик започна да прекарва все повече време в писане на писма до Атро и други ураски физици и математици. Само малка част от писмата бяха изпращани. Някои то тях той скъсваше още след написването им. Откри, че математикът Лоаи Ан, комуто беше изпратил разработка от шест страници върху темпоралната обратимост, е починал преди двадесет години. Беше пропуснал да прочете биографичната справка в предговора на книгата му „Геометрии на времето“.
Много писма бяха спирани от управлението на космодрума на Анарес. Космодрумът беше подчинен директно на КПР, тъй като работата там изискваше координация между много синдикати. Някои от координаторите знаеха йотийски. Те заемаха важни постове, имаха специални познания и бяха добили бюрократичен манталитет: автоматично казваха Не. Те не одобряваха писма до математици, защото им приличаха на кодирани и никой не можеше да ги убеди в обратното. Писмата до физици минаваха през Сабул, защото той беше консултант по физика. Сабул никога не одобряваше писма, които не касаеха собствената му Последователна физика. „Не съм компетентен“ — изръмжаваше той и избутваше писмото настрани. Дори ако Шевик успееше да прати писмото до управителя на космодрума, то се връщаше с неизменния печат „Не се одобрява за износ“.