— Така е. Нямаме правителство, нямаме закони. Но доколкото знам, идеите не са под контрол дори на Урас. Как иначе Одо щеше да разработи идеите си? Как одонианството щеше да стане световно движение? Архистите са се помъчили да го смачкат със сила. Но идеите не могат да бъдат потискани със сила. Единственият начин е да не им обръщаш внимание. Отказът да мислиш е отказ да се променяш. Точно това прави нашето общество! Сабул те използва както си иска и не ти позволява да публикуваш, да преподаваш, дори да работиш. Прав ли съм? С други думи той има власт над теб. Откъде се е взела тази власт? Той няма пълномощия за нея и не е достатъчно интелигентен и умен, за да бъде почитан. Той извлича властта си от вродения страх и малодушие на средния човек. Общественото мнение! Това е властническата структура, която му дава сила е той знае как да я използва! Едно тайно, непризнато правителство, което управлява одонианското общество чрез контрол над съзнанието на всеки индивид.
Шевик се облегна на перваза на прозореца и се втренчи в мрака на зимната нощ. След кратък размисъл той каза:
— Това е лудост, Дап.
— Не, братко. Не съм полудял. Човек губи разсъдъка си, когато се опитва да живее извън реалността. Реалността е страшна. Дай й време и тя ще те убие. Реалността е болка — ти го каза! Лъжите карат човек да полудее и точно те са причината да търсиш смъртта…
Шевик се обърна и го погледна в очите.
— Не можеш сериозно да твърдиш, че на Анарес има правителство. Не и тук!
— Чуй дефиницията на Томар: „Управление: власт, облегната на закона, чиято цел е да се самоутвърждава и разширява“. Замени „Закон“ с „обичай“ и ще получиш Сабул и Координационния синдикат и КПР.
— КПР ли?
— КПР се е превърнал в архистка бюрократична система. Шевик нервно се изсмя и каза:
— Стига, Дап, това е интересно, но не мислиш ли, че е доста налудничаво?
— Шев, помислял ли си някога, че недоволството, отчуждението и отхвърлянето от обществото по аналогичен начин могат да се нарекат „болка“ в смисъла, който ти влагаш в страданието — и болката? И те като болката изпълняват някаква функция, само че в социалния организъм.
— Не! — извика Шевик. — Аз говорех за индивида, за душевната болка.
— Но ти спомена и физическото страдание. Спомняш ли си обгорения пилот? И аз говоря за душевната болка; за хора, които виждат как таланта им, техния труд, техния живот отиват напразно. За големи мозъци, подчинени на глупци! За сила и смелост, оковани във веригите на завистта, жаждата за власт и страха от промяна. Промяната е свобода, тя е живот и това е основния принцип на одонианството! Но вече нищо не се променя. Нашето общество е болно и ти го знаеш. Ти страдаш от тази болест. Тя те подтиква към самоубийство!
— Достатъчно, Дап. Да сменим темата.
Бедап замълча и замислено започна да гризе ноктите си.
Шевик отново седна на леглото и оброни глава. Тишината беше пълна. Студеният, сух вятър блъскаше по прозорците. Снегът бе спрял, но в стаята беше студено — двамата млади мъже не бяха свалили палтата си.
— Виж, братко — каза Шевик, — не обществото потиска индивида, а бедността на Анарес. Тази планета не може да издържа цяла една цивилизация. Ние трябва да си помагаме и да поставим общото благо над индивидуалните интереси, защото иначе сме загубени на тази пуста, безплодна планета. Единственото ни богатство е човешката солидарност.
— Да, солидарност! Дори за Урас, където храната виси по дърветата, Одо е казала, че човешката солидарност е единствената надежда. Но ние предадохме тази надежда. Превърнахме сътрудничеството в подчинение. На Урас управлява малцинството, а при нас — мнозинството. Но все пак имаме управление! Социалното съзнание е мъртво, то е инструмент на властта, контролирана от бюрократите!
— Ти и аз можем да се кандидатираме за назначение в КПР. След няколко седмици можем да бъдем избрани по лотарийния принцип. Това превръща ли ни в бюрократи, в началници?
— Проблемът не е в отделните личности, които работят там. Те са същите като нас: добронамерени и наивни. Такива сме всички на Анарес, не само в КПР. Учебните центрове, институтите, мините, преработвателните фабрики, селското стопанство, развъдниците за риба, изследователските центрове, малките комуни — всички те се нуждаят от стабилност, за да работят. Но тази стабилност прераства в авторитаризъм. Преселниците са знаели това и са внимавали да не го допуснат. Те са знаели, че разликата между администриране и управление е много тънка, че стремежът да се налагаш е също толкова присъщ на човешките същества, колкото и желанието за взаимна помощ и солидарност. Никой не се ражда одонианец, човек се учи да бъде такъв. Ние забравихме това. Ние не учим децата на свобода. Образованието, най-важният орган в социалния организъм е закостеняло, морализаторско, авторитарно. Децата се учат да повтарят като папагали думите на Одо, сякаш са закони. Това е светотатство!