Шевик се колебаеше. Беше изпитал на гърба си твърде много от нещата, за които Бедап говореше, като дете и в Института, и не можеше да отрече обвиненията му. Бедап усети предимството си и продължи:
— Винаги е по-лесно някой друг да мисли за теб. Намери си приятно местенце, устрой се, не променяй нищо, за да не би да сбъркаш някъде и да притесниш другарите си и толкова. Винаги е най-лесно да се оставиш да те управляват.
— Но Дап, това не е управление! Специалистите и по-възрастните управляват синдикатите, защото те най-добре познават работата. Все пак някой трябва да я върши! Колкото до КПР, да, структурата му наистина би станала йерархична, но той е организиран така, че това да е невъзможно. Ето, чуй! Желаещите да работят в КПР се назначават по лотарийния принцип на случайния избор. После се обучават една година и работят В КПР четири години. След това ги преместват. В такава система никой не може да има власт в архисткия смисъл на думата.
— Някои остават и повече от четири години.
— Съветниците? Но те не гласуват.
— Гласуването няма значение. Зад кулисите има хора, които…
— Стига! Това е параноя! Зад какви кулиси? Всеки може да отиде на събранията на КПР и ако има интересни идеи и предложения, той може да се изкаже и да гласува! Да не намекваш, че може би имаме „политици“?
Шевик беше бесен. Ушите му пламнаха и той повишаваше тона си. Беше късно през нощта и в отсрещното общежитие нямаше нито един светъл прозорец. Дезар, съседът от стая №45, почука на стената, събуден от бурния спор.
— Казвам само това, което и ти знаеш — каза Бедап с приглушен глас. — КПР се управлява от хора като Сабул, година след година.
— Щом си убеден в това — дрезгаво прошепна Шевик, — защо не направиш откритието си обществено достояние? Защо не събереш синдиката си на самокритично събрание, ако наистина имаш факти? Ако твоите идеи не могат да издържат изпита пред обществото, тогава не искам да ми ги шепнеш по нощите.
Очите на Бедап се бяха смалили и приличаха на стоманени топчета.
— Братко, ти си праведен човек и винаги си бил такъв. Поне веднъж погледни нещата от другата страна. Не всички са като теб. Говоря ти тези неща, защото знам, че мога да ти имам доверие, проклетнико! На кого друг мога да ги кажа? Не искам да свърша като Тирин!
— Тирин ли? — Шевик неволно повиши тон, но Бедап предупредително посочи с ръка към стената. — какво е станало с Тирин? Къде е той?
— В лудницата на остров Сегвина.
— В лудница?
— На следващата година след твоето заминаване — започна Бедап с тих и някак безизразен глас, — Тирин написа и постави една пиеса. Беше смешна, откачена… Нали го знаеш Тирин… — той прокара пръсти през светлата си гъста коса. — Пиесата можеше да се стори антиодонианска само на някой глупак, но се вдигна голям шум. Тирин получи обществено порицание. Никога не бях виждал подобно нещо. Всички идваха в нашия синдикат и го ругаеха. Все едно че понижават някой бригадир заради началническо поведение, но този път беше друго. Казваха на един човек, че трябва да спре да мисли. Беше ужасно и Тирин не можа да го понесе. Мисля, че той наистина започна да откача. Всички бяха срещу него. Той започна да говори твърде много и винаги с горчивина и болка в гласа си, винаги настроен критически. Така говореше с всички. Завърши института с квалификация „учител по математика“ и помоли за назначение. Назначиха го в бригада за ремонт на пътища. Той протестира; каза, че сигурно е станала някаква грешка, но компютрите на „Трудова заетост“ потвърдиха назначението и той замина.
— Но Тир никога не е работил физическа работа! Той винаги си издействаше някаква кабинетна заетост. „Трудова заетост“ е решила правилно — прекъсна го Шевик.
Бедап продължи, без да му обърне внимание:
— Не знам какво се случи с него в тази бригада. Той ми писа няколко пъти и винаги след това го преназначаваха някъде другаде. Все тежък физически труд в отдалечени, малки комуни. Последният път ми писа, че ще напусне работата и ще се върне в Нортсетинг, но не дойде. Писмата също спряха. Най-накрая успях да хвана дирите му. На неговия картон в абинейската „Трудова заетост“ пишеше: „Терапия. Остров Сегвина“. Но каква терапия? Убил ли е някого? Изнасилил ли е някого? За какво друго изпращат хората в Лудницата?
— Никой не ги изпраща там. Човек сам моли за назначение в Лудницата.