— Шевик.
— Знам — рече тя.
Разбра, че сигурно я е срещал някъде и преди и би трябвало да знае името й. Ушите му пламнаха.
— Какво ти става? — попита го Бедап, минавайки от лявата й страна. — Таквер беше с нас в института в Нортсетинг. Живее в Абиней от две години. Не сте ли се виждали досега?
— Аз съм го виждала няколко пъти — каза момичето и се разсмя.
Смехът й бе като на човек, който обича да си похапва добре — широк, детски. Беше висока и доста слаба със заоблени ръце и широк ханш. Не беше твърде красива; лицето й бе смугло, интелигентно и приветливо. В очите й имаше нещо тъмно, не онази непрозрачност на тъмните очи, а по-скоро дълбочина, почти като черен, фин прах, при това много мек. Срещайки погледа й Шевик разбра, че бе допуснал непростима грешка като я бе забравил, но още в същия момент, в който го осъзна той вече знаеше, че са му простили. Знаеше, че му бе провървяло и че късметът му бе проработил.
Започнаха да изкачват планината. В студената вечер на четвъртия ден от екскурзията им, той и Таквер седяха върху голия, стръмен склон на една клисура. Четиридесет метра под тях буен планински поток се спускаше шумно по дефилето между мокрите от пръски скали. На Анарес имаше малко течаща вода. Нивото на подпочвените води в повечето райони бе ниско, а реките бяха къси. Само в планините имаше бързотечащи потоци. Бучащата клокочеща песен на водата бе нещо ново за тях.
Цял ден се бяха катерили и спускали по клисури като тази и сега едвам се държаха на краката си. Останалите от групата бяха и Уейшелтър, добре поддържан каменен заслон построен от и за летовници. Съюзът Не Терас беше най-активния сред доброволните групи, които поддържаха и защитаваха малкото на брой природни красоти на Анарес. Един горски пазач, който живееше там през лятото помагаше на Бедап и другите от групата да приготвят вечеря от продуктите в добре заредените долапи. Таквер и Шевик бяха излезли, в този ред, поотделно, без да казват в каква посока тръгват или, както всъщност бе, без дори да я знаят.
Намери я на стръмния скат, седнала сред изящните лунни храсти, които растяха като фльонги от дантела по планинските склонове. Твърдите им, чупливи клонки изглеждаха сребристи в здрача. В празното пространство между върховете на изток едно безцветно сияние в небето възвестяваше изгряването на луната. В тишината на високите, голи хълмове се чуваше само грохота на потока. Нямаше нито вятър, нито облаци. Небето над планината беше като аметист — твърдо, ясно, солидно.
Бяха стояли така известно време, без да говорят.
— Никога през живота си не съм бил така привличан от жена, както от теб. Още от самото начало на този поход. — Шевик говореше студено, почти с ненавист.
— Не съм имала намерение да ти развалям ваканцията — каза тя с гръмкия си, детски смях, прекалено силен за полумрака.
— Ти не я разваляш.
— Това е хубаво. Помислих си, че искаш да кажеш, че това те е разсеяло.
— Разсеяло! Беше като земетресение.
— Благодаря.
— Не ти си причината — каза той рязко, — а аз.
— Така мислиш ти — каза тя.
Последва дълга пауза.
— Ако искаш да се сношаваме — каза тя — защо не ме помолиш?
— Защото не съм сигурен, че искам точно това.
— Нито пък аз. — Усмивката й бе изчезнала. — Виж какво — започна тя. Гласът й бе мек, почти без тембър. В него имаше същата дълбочина както в очите й. — Трябва да ти кажа нещо. — Но това, което трябваше да му каже остана неизречено за известно време. Най-после той я погледна с толкова умолителен и разбиращ поглед, че тя побърза да говори и каза на един дъх:
— Просто всичко, което искам да кажа, е, че не искам да се сношавам с теб сега. Или с когото и да било.
— Отрекла си се от секса?
— Не! — каза тя възмутено, но не обясни.
— А аз трябва да съм — каза той и хвърли едно камъче в потока. — Или съм импотентен. Не съм го правил от половин година, а и тогава бе само с Дап. Всъщност почти цяла година. С всеки път ставаше все по-незадоволителен, докато накрая престанах да опитвам. Не си заслужаваше. Не си струваше усилието. Но все пак не съм забравил, знам как трябва да бъде.
— Именно — каза Таквер. — Докато бях осемнадесет-деветнадесетгодишна, сексът бе голямо забавление за мен. Беше вълнуващ, интересен и приятен. И тогава… не знам. Както ти каза, стана незадоволителен. Не искам удоволствие. Искам да кажа не само удоволствие.
— Искаш ли деца?
— Да, когато му дойде времето.
Той хвърли още един камък долу в потока, който се губеше в сенките на клисурата, оставяйки след себе си само шума — една безкрайна хармония, съставена от дисхармонии.