— Искам да свърша една работа — каза той.
— Безбрачието помага ли?
— Има връзка, но не знам каква е. Не е причинно-следствена. Горе долу по същото време, по което започна да не ми върви секса, започна да не ми върви и в работата. Стерилитет. Повсеместен стерилитет. Докъдето стига погледа безплодната пустош се простира под палещите лъчи на безмилостното слънце — мъртва, непроходима, безжизнена, импотентна пустиня, осеяна с костите на нещастни пътници…
Таквер не се засмя, а изскимтя сякаш я бе заболяло. Той се опита да различи лицето и в тъмнината. Зад тъмния силует на главата и небето бе тъмно и ясно.
— Какво лошо има в удоволствието, Таквер? Защо не го желаеш?
— Няма нищо лошо. Напротив желая го. Само че нямам нужда от него. И ако взема нещо, от което не се нуждая, никога няма да стигна до това, от което наистина имам нужда.
— Кое е това нещо, от което имаш нужда?
Тя погледна надолу към земята и започна да драска с нокът по оголената скала. Не каза нищо. Тя се наведе напред, за да вдигне едно клонче от лунен храст, но не го взе, а само го докосна и прокара пръсти по мъхестото стебло и нежния лист. Шевик разбра по напрежението в движенията и, че тя с всички сили се опитва да задържи или да възпре бурята от емоции, за да може да говори. Когато проговори, гласът бе тих и малко дрезгав.
— Нуждая се от връзка — каза тя. — Истинска връзка между тяло и разум, до края на живота. Нищо повече. Нищо по-малко.
Тя вдигна към него поглед изпълнен с предизвикателство, или може би омраза.
У него се надигаше странна радост, като звука и мириса на течащата вода, бликаща от тъмнината. Обзе го чувство на безбрежност и яснота, пълна яснота, сякаш бе пуснат на свобода. Небето зад главата на Таквер ставаше все по-ярко от изгряващата луна. Далечните върхове се открояваха ясни и сребристи.
— Да, точно това е — каза той, без да осъзнава, сякаш не говореше на никого. Той изрече замислено това, което бе в главата му. — Не го бях разбрал до сега.
В гласа на Таквер все още имаше негодувание.
— Не си искал да го разбереш.
— Защо?
— Предполагам, защото никога не си виждал възможността.
— Какво искаш да кажеш с възможността?
— Подходящия човек.
Той се замисли над това. Седяха на около метър един от друг, обгърнали коленете си, защото ставаше студено. Въздухът свиваше гърлата им сякаш бе леденостудена вода. Можеха да видят дъха си като тънка пара на фона на засилващата се лунна светлина.
— Нощта, в която го разбрах — каза Таквер, — беше нощта преди ти да напуснеш института Нортсетинг. Ако си спомняш имаше тържество. Някои от нас останаха и разговаряха цяла нощ. Но това бе преди четири години. Й ти дори не си знаел името ми. — В гласът и вече нямаше злоба; изглежда искаше да го оправдае.
— Видя ли в мен това, което аз видях в теб през тези четири дни?
— Не знам. Не мога да кажа. Не беше само сексуално привличане. Бях те забелязала по този начин преди. Но това беше различно. Аз те прозрях. Но не знам какво виждаш ти сега. И не знам със сигурност какво точно видях тогава. Въобще не те познавах. Само когато говореше, сякаш виждах в теб ясно, до самия център. Но може би си бил доста различен от това, което съм си мислила, че си. В крайна сметка не е твоя грешката — добави тя. — Просто знаех, че това, което виждах в теб, бе това, от което имах нужда. Не беше само желание!
— Значи си била в Абиней две години и не си…
— Не съм какво? Всичко бе на моя страна, в моята глава, ти дори не знаеше името ми. В края на краищата връзката не се прави от един човек!
— И ти се страхуваше, че ако дойдеш при мен, аз няма да желая връзката.
— Не се страхувах. Знаех, че си човек, който… не би позволил да го насилват… Да, всъщност бях изплашена. Страхувах се от теб, а не от това да не направя грешка. Знаех, че няма да е грешка. Но ти самият си. Ти знаеш, че не си като повечето хора. Страхувах се от теб, защото знаех, че сме еднакви! — Тонът, с който изрече тези последни думи, бе яростен, но след минута тя каза много мило и нежно:
— Ти знаеш, Шевик, че това всъщност няма значение.
За първи път я чуваше да казва името му. Той се обърна към нея и рече, заеквайки, почти задавено:
— Няма значение? Първо ми показваш… показваш ми какво има значение, кое е истински значимото, това, от което съм се нуждаел през целия си живот, и после казваш, че няма значение!
Лицата им бяха едно до друго, но не се докосваха.
— От това ли имаш нужда, тогава?
— Да. Връзката. Шансът.
— Сега и до края на живота си?
— Сега и до края на живота си.
Живот, нашепваше бързия поток, там долу върху скалите, в студения мрак.