Щом слязоха от планината, Шевик и Таквер се преместиха в една двойна стая. В блоковете близо до института нямаше свободни, но Таквер знаеше една, която бе сравнително близо, в една стара жилищна сграда в северните покрайнини на града. За да вземат стаята, те отидоха при отговорничката за жилищния фонд на квартала — Абиней бе разделен на около двеста административни района, наречени квартали — която се оказа оптик. Работеше вкъщи и гледаше трите си малки деца. Затова държеше жилищната картотека на един рафт върху гардероба, за да не могат да го стигат децата. Тя провери дали стаята е регистрирана като свободна, а после Шевик и Таквер я регистрираха като заета, подписвайки имената си.
Преместването също мина гладко. Шевик донесе една кутия с научни материали, ботушите си и оранжевото одеяло. Таквер трябваше да направи три курса. Единият бе до местния склад за дрехи, за да вземе за двамата нови костюми, акт, който тя неясно, но силно усещаше, бе абсолютно необходим, за да поставят началото на тяхната връзка. После отиде до старото си общежитие, веднъж за дрехи и документи, и втори път е Шевик, за да донесат няколко странни предмета: сложни, концентрични фигури, направени от тел, които, провесени от тавана, се движеха и бавно променяха формата си. Беше ги изработила от отпадъчна тел и инструменти от занаятчийския склад и ги наричаше Обитатели на необитаемия космос. Единият от двата стола в стаята бе разнебитен и те го занесоха на поправка и взеха здрав от работилницата. Сега вече се бяха обзавели. Новата стая имаше висок таван, което я правеше просторна и имаше много място за Обитателите. Жилищният блок беше построен на един от ниските хълмове на Абиней и стаята имаше прозорец на ъгъла, през който влизаше следобедното слънце и се откриваше гледка към града: улиците, площадите, покривите на къщите, зелените паркове, равнините отвъд.
Интимността след дългия период на самота, внезапно настъпилата радост, подлагаха на изпитание както устойчивостта на Шевик, така и на Таквер. През първите няколко декади той имаше силни пристъпи на въодушевление и безпокойство, а тя бе раздразнителна. И двамата бяха свръхчувствителни и неопитни. Напрежението не продължи дълго след като се опознаха добре сексуалният им глад се запази заедно със страстта и удоволствието. Желанието им за съвместно съжителство се обновяваше с всеки изминал ден, защото всеки ден бе удовлетворявано.
Сега за Шевик бе ясно, и би го приел за глупост да мисли иначе, че всички тези ужасни години в града са били част от сегашното му огромно щастие, защото те го бяха отвели и подготвили за него. Всичко, което му се бе случило беше част от това, което ставаше с него сега. Таквер не виждаше никакви такива смътни причинно-следствени връзки, но тя не се занимаваше с физика на времето. Тя гледаше на времето наивно, като на разстлал се пред погледа път. Вървиш напред и стигаш до някъде. Ако имаш късмет стигаш до някъде, докъдето си струва да стигнеш.
Но когато Шевик изказа нейната метафора със свои думи, обяснявайки, че докато миналото и бъдещето не станат част от настоящето чрез паметта и намерението, то от човешка гледна точка, не съществува никакъв път до никъде, тя закима, преди да бе стигнал до средата.
— Точно така — каза тя. — Това правех и аз през последните четири години. Не е само късмет. Само отчасти.
Беше на двадесет и три, половин година по-малка от Шевик. Отраснала бе във фермерската общност, Раунд Вели, в североизточната част. Това бе едно изолирано място и, преди да дойде в института в Нортсетинг, Таквер беше работила повече отколкото мнозинството млади Анаресци. Хората в Раунд Вели бяха недостатъчно, за да вършат всичката работа, която имаше за вършене, но те не бяха достатъчно голяма общност, или достатъчно продуктивни като част от икономиката, за да получат предимства от компютрите на „Трудова заетост“. Сами трябваше да се грижат за себе си. На осем години Таквер чистеше зърното в мелницата от слама и камъни по три часа на ден, след като е била три часа на училище. Много малко от практическото и обучение като дете бе с цел обогатяването и като личност: то беше част от общите усилия да оцелеят. По време на жътва и сеитба всички на възраст над десет години и под шейсет работеха на нивите по цял ден. На петнадесет години тя стана отговорник за съгласуването на работния график, на четиристотинте парцела обработвани от жителите на Раунд Вели, и помагаше на диетолога в градската столова. В това нямаше нищо необичайно и Таквер почти не се замисляше над това, но разбира се то бе оформило някои елементи от характера и възгледите и. Шевик бе доволен, че е дал своя дял от „клегич“, тъй като Таквер гледаше с презрение на хората, които избягваха физически труд.