Повечето анаресци работеха между пет и седем часа на ден и имаха по два или по четири почивни дни на декада. Подробностите по редовността, точността, почивните дни и така нататък, се уточняваха между индивида й работния колектив или групата или синдиката или координиращата федерация, в зависимост от това на какво ниво можеше да се постигне най-добро взаимосътрудничество и ефективност. Таквер сама движеше своите изследователски проекти, но работата и рибите имаха свои собствени изисквания. Тя прекарваше от два до десет часа в лабораторията всеки ден, без почивка. Сега Шевик преподаваше на две места — водеше курс по висша математика в един учебен център и друг в Института. И двата курса бяха сутрин, така че той се прибираше в стаята на обед. Таквер обикновено я нямаше. Стаята бе тиха. Слънцето все още не беше стигнало до двойния прозорец, който гледаше на юг и на запад към града и равнините. Стаята бе прохладна и сенчеста. Изящните концентрични Обитатели, които висяха на различни нива над главата му, се движеха с интровертната прецизност, безмълвност и загадъчност на органите на тялото или на процесите в мозъка. Шевик сядаше зад масата под прозореца и започваше да работи, като четеше, правеше си записки или смяташе. Слънцето бавно навлизаше; първо огряваше листите по масата, после ръцете му върху листите и накрая изпълваше стаята със светлина. А той продължаваше да работи. Лъжливите начала и провалите от миналите години се оказаха основи, поставени в тъмното, но здраво поставени. Върху тях, методично и грижливо, но с умелост и увереност, които сякаш не принадлежаха на него, а на знанието, което се проявяваше чрез него, използвайки го за свое оръдие, той построи красивата, непоклатима структура на Принципите на Едновременността.
Както на всеки човек, мъж или жена, нагърбил се със задачата да бъде спътник на съзидателния дух, така и на Таквер не й бе лесно. Въпреки че Шевик се нуждаеше от нейното присъствие в живота му, понякога то отвличаше вниманието му. Тя не обичаше да се прибира вкъщи твърде рано, защото той често спираше да работи щом тя си дойдеше, и тя усещаше, че така не е редно. По-късно, когато улегнеха и станеха скучни, той щеше да я пренебрегва, но на двадесет и четири това беше невъзможно. Затова тя нагласяше задачите си в лабораторията така, че да не се прибира преди ранния следобед. Но и това не бе идеалното разрешение, защото той се нуждаеше от грижи. Щом се прибереше в дните, когато Шевик нямаше часове, той имаше вид на човек, който е стоял седнал зад масата шест или осем часа, без да става. Когато се изправеше залиташе от умора, ръцете му трепереха и бе неадекватен. Съзидателният дух използва безмилостно своите оръдия, той ги изхабява, захвърля ги и после намира нови. Но Таквер нямаше резервни части, и когато виждаше колко много се изморява Шевик тя протестираше. Би извикала както Асиео, съпругът на Одо, бе извикал веднъж: „За Бога, момиче, не можеш ли да служиш на Истината по малко наведнъж?“ — освен това, момичето беше тя и не знаеше що е това Бог.
Разговаряха, разхождаха се или ходеха на обществените бани, а после вечеряха в столовата на Института. След вечеря ходеха на срещи или концерти, или понякога гостуваха на приятелите си Бедап и Салас и техния кръг — Дезар й други от Института, колеги и приятели на Таквер. Но за тях срещите и приятелите бяха от второстепенно значение. Нямаха нужда от социалните контакти; тяхната връзка им бе достатъчна и те не можеха да скрият факта. Това изглежда не обиждаше останалите. Дори напротив. Бедап, Салас, Дезар и останалите идваха при тях, както жадните хора отиват да пият от извора. За Таквер и Шевик другите бяха в периферията, но за другите те бяха в центъра. Те не правеха кой знае какво. Не бяха подобри от другите хора, нито пък бяха по-интересни събеседници, но въпреки това приятелите им ги обичаха, разчитаха на тях и им носеха подаръци — малки дарове, които си разменяха тези хора, притежаващи всичко и нищо: ръчно плетен шал, парче гранит осеян с пурпурно червени гранатени късчета, ваза изработена ръчно в работилницата на грънчарската федерация, поема за любовта, комплект резбовани дървени копчета, раковина от Сорубско море. Те даваха подаръка на Таквер с думите: „Ето, на Шев сигурно ще му хареса за преспапие“, или на Шев, казвайки: „Ето, на Так ще й хареса цвета.“ Като даваха те искаха да споделят това, което Шевик и Таквер споделяха, да го отпразнуват и възхвалят.
Бе дълго, топло и слънчево лято, лятото на сто и шейсетата година от Заселването на Анарес. Обилни пролетни дъждове бяха раззеленили равнините на Абиней и бяха уталожили праха, така че въздухът беше необичайно чист. През деня слънцето печеше ярко, а през нощта звездите светеха нагъсто. Когато имаше луна можеха ясно да се видят очертанията на континентите и под ослепително белите облаци.