— Защо ли е толкова красива? — каза Таквер в тъмнината, излегната до Шевик под оранжевото одеяло. Над тях висяха бледите силуети на Обитателите на необитаемия космос; в небето Луната светеше ярко.
— След като знаем, че и тя е планета като тази, само че с по-добър климат и по-лоши хора, след като знаем, че те всичките са алчни да притежават, водят войни, създават закони и ядат, докато другите гладуват, и все пак остаряват, започва да не им върви, хващат ревматизъм и им излизат мазоли по краката точно както и на хората тук… след като знаем всичко това, защо все още изглежда толкова щастлива, — сякаш животът там е песен? Не мога да гледам към тази светлина и да си представя, че там живее един малък отвратителен човек с мазни ръкави и атрофирал мозък като Сабул. Просто не мога…
Голите им ръце и гърди бяха облени от лунна светлина. Около лицето на Таквер имаше смътен ореол, който смекчаваше чертите и. Сенките и косата и бяха черни. Шевик докосна сребристата и ръка със своята, също сребриста и остана поразен от топлината на допира в хладната нощ.
— Ако можеш да видиш нещо в неговата цялост — каза той, — то винаги изглежда красиво. Планетите, живота… Но от близо целият свят е само мръсотия и камънак. И от ден на ден, животът става все по-труден, изморяваш се, губиш представа за нещата. Човек има нужда от разстояние, от интервал. Единственият начин да видиш колко красива е земята е да погледнеш на нея със същите очи, с които гледаш Луната. Единственият начин да видиш колко красив е живота е като погледнеш от гледната точка на смъртта.
— Това се отнася за Урас. Нека си стои там и бъде Луна — не го искам! Но няма да застана права на някой надгробен камък, да погледна надолу към живота и да кажа „О, колко е прекрасен!“ Искам да го виждам като едно цяло, тук и сега. Пет пари не давам за вечността.
— Това няма нищо общо с вечността — разсмя се Шевик, тънък, невзрачен човек от сребро и сянка. — Всичко, което трябва да направиш, за да видиш живота в неговата цялост, е да го видиш като смъртен. Аз ще умра, ти ще умреш, как иначе щяхме да се обичаме? Слънцето ще угасне, защо мислиш продължава да свети?
— Ама че приказки. Проклетата ти философия.
— Приказки? Това не са приказки. Не е разум. Това е осезаемо усещане. Аз докосвам целостта. Държа я. Кое е лунна светлина и кое Таквер? Как бих могъл да се страхувам от смъртта, след като я държа? Аз държа в ръцете си светлината…
— Не бъди като собствениците — промърмори Таквер.
— Сърце мое, не плачи.
— Аз не плача. Ти плачеш. Това са твоите сълзи.
— Аз съм студен. Лунната светлина е студена.
— Спокойно!
През тялото му премина тръпка щом тя го прегърна.
— Страх ме е, Таквер — прошепна той.
— Братко, душа моя, мълчи!
Тази нощ те спаха прегърнати… Тази и още много нощи.
Глава седма
Урас
Шевик откри някакво писмо в един от джобовете на новото вълнено палто, което си бе поръчал от магазина, намиращ се на онази кошмарна улица. Нямаше никаква представа как е могло да попадне там. Със сигурност не бе дошло с пощата, която му носеха три пъти дневно и, която се състоеше главно от статии и разработки на физици от всички краища на Урас, покани за приеми и десетки наивни писъмца от ученици. Това бе тънко листче хартия, сгънато на четири и пъхнато ей така без никакъв плик. Нямаше нито марка, нито печат на някоя от трите конкуриращи се пощенски компании.
Разгърна го със смътното усещане, че знае какво ще прочете вътре: „Ако наистина сте Анархист, защо сътрудничите на властващите управници и предавате собствения си Свят и Одонианската Вяра? Или, може би, сте дошли тук, за да ни донесете тази Вяра? Угнетени от потисничеството и несправедливостите ние сме вперили взор в Братския Свят, в ярката светлина на свободата, която озарява нощния мрак. Присъедини се към нас, твоите братя!“ Отдолу нямаше нито подпис, нито адрес.
Прочетеното го разтърси и морално и интелектуално. Бе шокиран, стреснат, но не от изненада, а от нещо като паника. Знаеше, че те са тук някъде: но къде точно? Досега не бе видял нито един, не се бе срещал с нито един от тях, с нито един от бедните… Без да забележи се бе оставил да го обградят със стена. Несъзнателно бе приел удобното си убежище, също като собственик! Бе се оставил да го „приемат“ сред себе си — точно както му бе казал Чифойлиск.