Сева Ой и зълва й Веа наблюдаваха през прозореца радостната игра на децата, мъжа и малката видра. Животинчето използваше една от стените на снежния замък вместо пързалка и безспирно се спускаше по корем. Бузките на момчетата пламтяха. Вързал дългата си сива коса на опашка, със зачервени от щипещия студ уши, мъжът енергично копаеше нови тунели.
— Не тук! — Копай тука! — Къде е лопатата? — Имам лед в джоба! — долитаха възбудените детски гласчета.
— Ето го и нашия Извънземен — усмихна се Сева.
— И това е най-великия жив физик! — отвърна зълва й. — Колко забавно!
Когато влезе вътре, пуфтейки и тропайки с крака, за да отърси снега, от него се излъчваше онази свежа жизненост и цветущо здраве, присъщи само на хората, които току-що се вмъкват на топло, след като дълго са били вън на снега. Представиха го на зълвата. Той й протегна широката си, корава и хладна длан и дружелюбно погледна надолу към нея.
— Ти си сестрата на Демар, нали? Да, много приличаш на него.
Тази забележка, която би й се сторила доста глуповата и проява на лош вкус, ако я бе чула от някой друг, сега и достави приятно задоволство, „какъв мъж само!“ мислеше си тя през целия следобед. „Истински мъж! Има нещо загадъчно в него“.
Цялото й име беше Веа Доум Ой. Съпругът й, Доум, бе директор на голяма индустриална компания и непрекъснато пътуваше. Всяка година прекарваше половината от времето зад граница като търговски представител на правителството. Докато му обясняваше всичко това Шевик не откъсваше очи от нея. Имаше същите големи черни очи и бледа кожа като брат си Демар, но при нея фините черти на лицето бяха по-смекчени и я правеха наистина много красива. Гърдите, раменете и ръцете й бяха заоблени, меки и много бели. По време на вечерята Шевик седеше на масата до нея. Почти не сваляше поглед от голите й гърди, изскочили напред над късото елече. Имаше нещо очарователно в това да ходиш полугол в студената зима, нещо толкова завладяващо, колкото и танца на снежинките, освен това малките й гърди притежаваха същата невинна, девствена белота като снега, фината извивка на шията й се преливаше в нежния овал на елегантната й, обръсната, гордо изправена глава.
Тя наистина е много привлекателна, каза си Шевик. Също като леглата тук — мека и нежна. Но, нещо като че ли я притеснява. Защо ли говори така припряно?
Той се вкопчи в тъничкия й гласец и насечения й начин на говорене като в спасителен сал насред бушуващо море, дори без да усети, че потъва. Тя се връщаше в Нио Есая с влака след вечеря, бе дошла само за един ден и той никога вече нямаше да я види.
Ой бе настинал, а Сева трябваше да се погрижи за децата.
— Шевик, мислиш ли, че би могъл да изпратиш Веа до гарата?
— Боже мой, Демар! Няма да ме натрапваш на горкия човек! Нали не мислиш, че по улиците скитат вълци? Или се опасяваш, че дивите Мингради ще се промъкнат в града и ще ме отвлекат в харемите си? Или че ще ме открият на сутринта пред вратата на началник-гарата, със замръзнала сълза в окото и букетче повехнали цветенца в безжизнените ми крехки длани? О, това последното ми хареса! — На фона на детинското й бърборене смехът й избухна като вълна — една тъмна, мощна и гладка вълна, която помете всичко и остави пясъчния бряг пуст. Тя се смееше не на думите си, а на самата себе си и искреният й смях изригваше направо от тялото и душата й и заличаваше всичко казано.
Шевик си облече палтото и я изчака на вратата.
До първата пресечка вървяха в мълчание. Снегът скърцаше и хрущеше под стъпките им.
— Вие наистина сте прекалено любезен и мил за един…
— Един какво?
— Един анархист — отвърна тя с тъничкия си гласец. Говореше леко провлачено също както говореха Пе и Ой в Университета. — Разочарована съм. Мислих си, че ще сте недодялан, груб и опасен.
— Такъв съм.
Тя погледна странично към него. Бе увила главата си с червен шал. Черните й очи проблясваха на фона на свежата белота на снега наоколо.
— Но ето, че най-галантно ме изпращате до гарата, Д-р Шевик.
— Просто Шевик — меко отвърна той. — Без „Доктор“.
— Това цялото ви име ли е? Нямате други?
Той кимна усмихнат. Чувстваше се отлично, всичко го изпълваше със задоволство — свежият въздух, топлината на палтото, което носеше, красотата на жената, която крачеше до него. Никакви грижи или мрачни мисли не бяха го спохождали днес.