— Вярно ли е това, че у вас получавате имената си от компютър?
— Да.
— Колко ужасно! Да бъдеш кръстен от някаква машина!
— Какво ужасно има в това?
— Толкова е… нечовешко, толкова безлично.
— Така ли мислите? Може ли има нещо по-лично от име, което нито едно друго живо човешко същество не притежава?
— Никой друг? Вие сте единственият Шевик?
— Да, докато съм жив. Преди мен е имало други.
— Искате да кажете роднини?
— Ние не държим толкова на роднинството. Виждате ли, в известен смисъл ние всички сме роднини. Не знам кои са били предишните ми съименници, с изключение на един от ранните години на Заселничеството. Тя е изобретила някакъв осов лагер или нещо подобно, което се използва в тежкотоварните машини. Все още го наричат „шевик“. — Той се усмихна още по-широко. — Никак не е лошо да си обезсмъртен!
Веа поклати глава:
— Боже мой! Но, как различавате мъжете от жените?
— Ами, измислили сме един специален метод…
След секунда се разнесе силният й приятен смях. Тя избърса насълзените си от студа очи.
— Да, може би все пак наистина сте груб!… Всички ли са приели такива нови… измислени имена? И после са научили този нов, измислен език… Всичко ли е трябвало да бъде създадено наново?
— Заселниците на Анарес? Да. Предполагам, че са били много романтични хора.
— А вие не сте ли?
— Не. Ние сме прекалено прагматични.
— Но, можете да бъдете и двете — отвърна тя. Той не бе очаквал такава проницателност от нея.
— Да — каза й — това е вярно.
— Та може ли да има по-романтична постъпка от вашата, да дойдете тук съвсем сам, без пукната пара в джоба и да пледирате за вашия народ?
— И да се покварявам тук в охолство и разкош.
— Охолство и разкош? В Университета? Боже мили! Горкичкият ми той! Не са ли ви водили на някое свястно, прилично място досега?
— Водиха ме на много места, но все тая. Бих желал да мога да опозная Нио Есая по-добре. Досега видях само външността на града — обвивката на пакета. — Използва тази фраза, защото още от началото бе очарован от навика на Урасците да увиват всичко в чисти опаковки от хартия, найлон, картон или фолио. Прането, книгите, зеленчуците, дрехите, машините — всичко излизаше добре и грижливо опаковано. Дори пачките и ролки хартия биваха увивани в опаковки от хартия. Нищо не биваше да се докосва до нищо друго. Бе започнал да усеща, че самият той също бива внимателно опакован.
— Знам. Завели са ви в Историческия Музей, после до Мемориала на Добуне, а след това са ви замъкнали да слушате някоя реч в Сената!
Той се засмя, защото тя много точно бе описала програмата през един от дните миналото лято.
— Знам ги аз! Толкова глупаво се държат с чужденците. Но аз ще се погрижа да видите истинския Нио!
— За мен ще е удоволствие.
Познавам най-различни странни люде. Колекционирам чудаци. Ето, вие сте тук сам сред цялата тая тълпа от надути професори и политици… — продължаваше да бъбри тя. Безспирното й бърборене му доставяше същата наслада както слънчевите лъчи или снега.
Стигнаха до малката гара на Амоено. Тя си бе взела билет и за връщане. Влакът щеше да пристигне всеки момент.
— Недейте да чакате, ще замръзнете.
Той не отговори, просто стоеше изправен срещу нея и я гледаше усмихнат.
Тя сведе поглед към ръкавелите на кожуха си, изчисти невидима снежинка от шевицата.
— Имате ли съпруга, Шевик?
— Не.
— Никакво семейство ли нямате?
— Ааа, да разбирам. Имам партньор и наши деца. Извинете ме, но се бях замислил за нещо друго. Виждате ли, свикнал съм да мисля за „съпруга“ като за нещо, което съществува само тук на Урас.
— А, какво е това „партньор“? — лукаво вдигна тя очи към него.
— Мисля, че това е същото като вашите съпруг и съпруга.
— А, тя защо не е дошла с вас?
— Не пожела, а и малкото дете е само на една… не, всъщност, вече на две години. А и… — той се поколеба.
— Но, защо не е искала да дойде?
— Е, тя има работа там, не тук. Ако знаех, че тук ще видя толкова много неща, които биха се харесали и на нея, щях да я помоля да дойде. Но нямах никаква представа какво ме очаква тук. Освен това, съществува и въпроса за безопасността, нали разбирате.
— Страхувате се за безопасността си тук? Той отново се поколеба.
— Също и там, когато се върна — рече най-накрая.
— Та какво ще ви се случи, когато се върнете? — разшириха се от учудване очите на Веа. Пуфтенето на влака долетя иззад хълма в края на града.
— О, вероятно нищо. Но там има някои хора, които ме смятат за предател, защото искам да се сприятелим с Урас, нали разбирате. Те могат да ми причинят известни неприятности, когато се върна вкъщи. Не искам тя и децата да се забъркват в това. Вече достатъчно главоболия си имахме, преди да дойда. Стига им толкова.