— Искате да кажете, че има реална опасност за вас там? Той се наведе към нея, за да чуе думите й, заглушавани от грохота на влака, който тъкмо навлизаше в гарата.
— Не знам — усмихна се той. — Знаете ли, нашите влакове много приличат на тези тук. Добрият дизайн няма нужда да се променя. — Съпроводи я до едно купе първа класа. Отвори й вратата. Тя влезе и той надникна след нея и огледа купето. — Все пак доста се различават отвътре! И това цялото е само за вас?
— О, да. Не обичам да пътувам във втора класа. Пълно е с мъже, които непрекъснато дъвчат дъвка-маер и плюят навсякъде. Вие на Анарес дъвчете ли маер? Сигурно не. О, има толкова много неща, които бих искала да науча за вас и за вашата страна!
— Аз винаги с удоволствие разказвам за страната си, но никой досега не ме е питал.
— Нека да се срещнем отново и да поговорим! Нали ще ми се обадите, когато се върнете в Нио? Обещайте ми.
— Обещавам — добродушно отвърна той.
— Прекрасно! Знам, че вие винаги спазвате обещанията си. Нищо друго не знам за вас, освен това, но и това ми стига.
Чувствам го. Довиждане, Шевик. — Подаде му ръка и за момент задържа неговата. Свирката на локомотива отекна два пъти. Той затвори вратата и проследи потеглянето на влака. Лицето на Веа проблясваше в бяло и алено зад прозореца.
Върна се в дома на Ой в много добро настроение. До мръкнало се биха със снежни топки с Ини.
РЕВОЛЮЦИЯ В БЕНБИЛИ! ДИКТАТОРЪТ БЯГА! БУНТОВНИЦИТЕ ЗАВЗЕМАТ СТОЛИЦАТА! СВИКАНА ИЗВЪНРЕДНА СЕСИЯ НА ССП. ИМА ВЕРОЯТНОСТ А-ЙО ДА СЕ НАМЕСИ.
Заглавията бяха изписани върху титулните страници с най-големия възможен шрифт. Правописът и граматиката почти липсваха. Статията бе написана по подобие на начина, по който говореше Ефор: „Снощи цялата западна част на Мескти бе завладяна от бунтовниците, изтласкването на правителствените войски продължава…“ Това бе словесният начин на изразяване на Найотите, миналото и бъдещето бяха наблъскани в едно-единствено, наситено и доста нестабилно сегашно време.
Шевик прочете вестниците, после потърси повече данни за Бенбили в Енциклопедията на ССП. Държавната форма на управление бе парламентарна демокрация, но това бе само проформа. Всъщност си беше чиста военна диктатура с управление на генералите. Страната бе доста голяма, разположена в западното полукълбо, с малко население, икономически изостанала. Релефът й бе предимно планински с обширни савани в низините. „Трябваше да отида там“, помисли си Шевик и си представи пустите равнини, брулени от свирепия вятър. Странно, но събитията там силно го развълнуваха. Започна да следи бюлетините по радиото, което до тогава почти не бе включвал, след като откри, че главната му функция бе да рекламира стоки за пазара. Репортажите по радиото и официалните предавания по телефакса в обществените учреждения бяха доста сбити и сухи, в пълен контраст със вестниците, чийто страници бъкаха от обширни материали за Революцията.
Президентът, Генерал Хавеверт успял да се спаси като отлетял с любимия си, тежковъоръжен самолет, но някои от по-низшите генерали били заловени и кастрирани — наказание, което в Бенбили по традиция се предпочита пред екзекуцията. Оттеглящата се войска палела всичко по пътя си, изгаряла градовете и нивите на собствения си народ. Партизански отряди непрестанно нападали войсковите части в гръб. Революционерите в столицата Мескти отворили затворите и дали амнистия на всички затворници. Когато прочете това, сърцето на Шевик подскочи. Значи още имаше надежда… Все още имаше надежда… Следеше новините за далечната революция с все по-нарастващ интерес. На четвъртия ден, докато наблюдаваше по телефакса прякото предаване от заседанието на Съвета на Световните Правителства, видя Йотийския представител да се изправя пред трибуната и да обявява, че, в подкрепа на демократичното правителство на Бенбили, А-Йо изпраща въоръжени подкрепления на Президента й, Генерал Хавеверт.
Повечето от въстаниците в Бенбили дори не бяха въоръжени. Йотийските рейнджъри щяха да ги нападнат с автоматите си, бронираните коли, самолетите и бомбите. Шевик прочете описанието на екипировката и арсенала им във вестниците и почувства как стомахът му се свива на топка.
Стана му много зле, обзе го справедлив гняв, а нямаше към кого да се обърне, с кого да сподели мислите си. За Пе изобщо не можеше да става въпрос. Атро бе страстен привърженик на милитаризма. Ой бе етичен човек, но опасенията за личната му сигурност, тревогите му като собственик го караха да се придържа сляпо към строгите рамки на закона и реда. Той наистина харесваше Шевик, но успокояваше съвестта си като отказваше да признае, че самият Шевик е анархист. Одонианците наричат сами себе си анархисти, казваше той, но всъщност са само примитивни популисти, чиито обществен строй функционира без явно държавно управление, защото самите те са малко на брой, а и защото на планетата им просто няма други държави. Когато тяхната собственост бъде заплашена от агресивен противник те или трябваше да се събудят за реалния свят около тях, или да бъдат унищожени. По същия начин сега въстаниците от Бенбили се събуждаха за реалността и откриваха, че свободата всъщност не върши много работа, ако нямаш оръдия, за да я защищаваш. Той обясни всичко това на Шевик в единствения им разговор по проблема. Нямаше абсолютно никакво значение кой управлява, или, по-скоро, кой си мисли, че управлява Бенбили; политиката на реалностите засягаше единствено битката за надмощие между А-Йо и Тува.