— Политиката на реалностите — повтори Шевик. Погледна към Ой. — Доста странен израз в устата на един физик.
— Няма нищо странно. И политиците и физиците боравят с нещата такива, каквито са, с истинските сили и основните природни закони, които ръководят света.
— Значи ти поставяш знак за равенство между жалките „закони“, които защитават богатството и „силите“ на оръдията и бомбите от една страна и законите на термодинамиката и силите на гравитацията от друга? Мислех те за по-достоен, Демар!
Ой потръпна от мощната вълна на презрение в гласа на Шевик. И двамата не казаха нищо повече, но Ой никога не забрави този разговор. Спомена за него остана завинаги заровен в дълбините на съзнанието му като най-срамния момент в неговия живот. И най-срамното не бе това, че заблуденият и примитивен утопист Шевик толкова лесно го бе оборил и накарал да млъкне. По-страшното бе друго; Шевик, физикът и човекът, който той много харесваше и от когото се възхищаваше толкова силно, че копнееше да заслужи уважението му, сякаш то бе някаква висока чест и награда, която не можеше да получи никъде другаде — та щом същия този Шевик го презираше, то тогава срамът и позорът му бяха толкова огромни и непоносими, че трябваше да ги скрие, да ги заключи за остатъка от живота си в най-тъмните кътчета на душата си.
Революцията в Бенбили бе поставила ребром няколко въпроса и за самия Шевик; по-специално проблема за собственото му мълчание.
За него бе трудно да не се доверява на околните. Той бе израсъл в един свят, който целенасочено и постоянно се уповаваше на човешката солидарност и взаимопомощ. Макар и отчужден до известна степен от културата на собствения си свят и същевременно чужденец в света на Урас, житейските му навици си оставаха непокътнати: той приемаше за даденост факта, че всички около него са готови винаги да му помогнат. Вярваше им безрезервно.
Все по-често започна да се сеща за предупрежденията на Чифойлиск, които се бе опитал да игнорира. Собствените му наблюдения и инстинкти само ги подсилваха. Независимо дали това му харесваше или не, той трябваше да се научи да не вярва сляпо на другите. Трябваше да мълчи; да запази мислите си като своя собственост; да се научи да се пазари.
През тия дни той говореше и пишеше малко. По бюрото му се валяха купища незначителни листи хартия с празни драсканици по тях; малкото важни работни бележки бяха винаги в него, в един от безбройните джобове на Ураското му палто. Никога не оставяше компютъра върху бюрото си, без да е изтрил всички важни файлове.
Знаеше, че е много близо до постигането на целта си, до създаването на Общата Темпорална Теория, която Йотийците толкова много искаха да притежават за междузвездните си космически кораби и най-вече за повдигане на престижа си. Знаеше също и, че още не я е завършил и, че може никога да не го направи. Но никога не изказа гласно тези две неща пред когото и да било.
Преди да напусна Анарес той си мислеше, че всичко е в главата му, при това от ясно по-ясно. Имаше уравненията. Сабул знаеше, че ги има и му бе предложил сделка: признанието и шанса да публикува труда си в замяна на част от славата. Той бе отказал на Сабул, но не от високо морални съображения. Най-морално би било да публикува труда си в собственото си издателство в Инициативния Синдикат, но той не бе направил и това. Не бе съвсем сигурен, че е готов да публикува. Имаше нещо не съвсем както трябва, което се нуждаеше от малко доизглаждане. И без друго бе работил десет години над Теорията, така че нямаше никакво значение дали ще отложи още малко, за да доизпипа нещата до съвършенство.