Нещото не съвсем както трябва започна да му изглежда все по-грешно и все по-ненаред. Някъде имаше малка грешка в разсъжденията. Или може би не толкова малка? Малка пукнатина в основите на цялата постройка… В нощта, преди да напусне Анарес, той бе изгорил всичките си записки върху Общата Теория. Бе дошъл на Урас без нищо. Половин година ги бе залъгвал, или както биха казали те — бе блъфирал.
Или може би, бе залъгвал самия себе си?
Твърде вероятно бе една Обща Теория на Темпоралността да е просто една недостижима, илюзорна цел. Също така бе напълно възможно, дори и Последователността и Едновременността да можеха да се обединят един ден в обща Теория, да не е точно той човекът, който е способен да го направи. Работеше вече десет години върху това и още нищо не бе постигнал. Математиците и физиците, тези атлети на интелекта, пишат най-великите си трудове докато са млади. Той наскоро бе навършил четиридесет. Бе повече от възможно, дори твърде вероятно, вече да се е изчерпал.
Добре си даваше сметка, че и преди е имал такива периоди на обезсърчаване и опасения от неизбежен провал, които обаче винаги са били последвани от моменти на изключително висока продуктивност. Откри, че се опитва да окуражи самия себе си с този факт и се ядоса на собствената си наивност. Да се опитва да търси аналогии между законите на темпоралната последователност и случайния ход на определени събития бе доста глупаво от страна на един хронософист. Нима на четиридесет вече бе напълно изкуфял? Най-добре бе просто да се захване с леката, но практична задача по изглаждане концепцията за Интервала. Тя можеше да влезе в работа на някой друг, след него.
Но дори и когато се залови за това, когато започна да обсъжда с други физици тази материя, той усети, че крие нещо, не доизказва нещо. И другите разбираха, че го прави.
Дойде му до гуша да прикрива мислите си, да не говори: да не говори за революцията, да не говори за физика, да не говори за нищо.
Пресичаше университетския кампус на път за някаква лекция. В наскоро раззеленилите се клони на дърветата пееха птици. Не бе чувал чуруликането им цяла зима, но сега те бяха навсякъде, изливаха сърцата си в безспирни трели. Рии-дии, казваха те, тии-рии. Това е моя тее-рии-тоо-рия, мооя-мооя, принадлежии-ми, жии-ми, на ме-ен, ме-ен…
Шевик остана за момент заслушан под дърветата.
После свърна от пътеката, пресече кампуса в друга посока, насочи се към гарата и хвана сутринния влак за Нио Есая. Все някъде трябваше да има отворена врата на тая проклета планета!
Докато пътуваше във влака, му мина мисълта да се опита да избяга от А-Йо. Да отиде може би в Бенбили. Не му се стори разумно. Щеше да му се наложи да използва кораб или самолет, щяха да го проследят и да го спрат. Единственото място, където можеше да се скрие от щедрите си, загрижени за него домакини, бе в собственият им гигантски град, под самите им носове.
Това не бе бягство в истинския смисъл на думата. Дори и да успееше да напусне страната, той пак щеше да бъде пленник, пленник на Урас. А това не бе никакво бягство, независимо как биха го нарекли архистите, с тяхното идолопоклонничество към държавните граници. Представи си как щедрите му загрижени домакини за момент се паникьосват, че наистина е избягал и се почувства странно щастлив, както не се бе чувствал много отдавна.
Бе първият истински топъл ден от пролетта. Ширналата се зеленина бе окъпана в роса. По тучните пасбища се виждаха най-различни стада като около старите животни щъкаха новородените матки. Особено очарователни бяха невръстните агънца, които подскачаха като бели гумени топки, а опашките им се въртяха и въртяха. Малко по-настрана, отделен от другите стоеше гордо изправен овенът, или вола, или жребеца; мъжкарят — водача на стадото — с дебел врат, могъщ като буреносен облак, зареден с поколения. Бели чайки прелитаха над малки сини езерца, перести бели облачета танцуваха в бледата синева на лазура. Клонките на овощните дръвчета изобилстваха от алени пъпчици, някои вече бяха разцъфтели в розово и бяло. Загледан от прозореца на влака Шевик усети, че неспокойния му бунтарски дух е готов да оспори дори красотата на природата. Природната красота навън бе още една несправедливост. С какво я бяха заслужили Урасците? Защо на тях им бе дадена в такова изобилие, толкова щедро и великодушна, а собствения му народ притежаваше толкова малка частица от нея?
Започвам да разсъждавам като Урасец, каза си той. Като проклет собственик! Нима имаше значение кой какво заслужава? Нима човек може да заслужи красотата или начина си на живот! Опита се да не мисли за нищо и да се остави на опияняващата гледка на нежната, слънчева синева и малките невръстни агънца, подскачащи по пролетните полянки.