— Ти, разбира се, ме намираш за страшно отблъскваща и не одобряваш нищо от това, което казвам или правя. По никакъв начин не мога да падна по-долу в очите ти, защото вече съм стигнала дъното!
— Не е така — възпротиви се той. Разбираше, че тя просто играе нейната си игра, но и той самият знаеше някои от правилата.
— Напротив, така е! Виждам моралния ужас изписан на лицето ти. Ето така — тя изкриви лице в гримаса на погнуса. И двамата се засмяха. — Наистина ли съм толкова различна от жените на Анарес?
— О, да, много по-различна.
— Те всички ли са ужасно силни и мускулести? Сигурно имат едри, плоски ходила, носят ботуши и се обличат разумно. Веднъж месечно ли се бръснат?
— Те изобщо не се бръснат.
— Никога? Никъде по тялото? О, мили Боже! Нека да говорим за нещо друго.
— Да поговорим за теб — облакъти се той на тревата, достатъчно близо до Веа, за да усеща естествените и изкуствените аромати на тялото й. — Искам да знам дали Ураските жени са доволни от положението си на по-низши?
— По-низши? От кого?
— От мъжете.
— Аааа, това ли! И какво те кара да мислиш, че е така.
— Изглежда, че всичко в твоето общество се прави от мъжете. Индустрията, изкуството, управлението, правителството, решенията. И през целия си живот вие носите името на баща си и на съпруга си. Мъжете ходят на училище, а вие — не. Всички преподаватели, съдии, полицаи и членове на правителството са мъже, нали? Защо ги оставяте да контролират всичко? Защо не правите това, което ви харесва?
— Не е вярно! Жените правят точно това, което си искат. И не им е необходимо да си цапат ръцете, да носят метални шлемове, или да се надвикват в Директората, за да го правят.
— Но какво изобщо правите вие?
— Ами, водим мъжете за носа, разбира се! И знаеш ли какво? Можем напълно открито и безнаказано да им го повтаряме, защото те никога не ни вярват. Те си казват ха-ха, виж я ти само, глупавата ми, мила женица! потупват ни бащински по главите и отминават, подрънквайки самодоволно с медалите си.
— Значи вие също сте напълно доволни от себе си, така ли?
— Аз поне, наистина съм.
— Не ти вярвам.
— Защото не се връзва с принципите ти. Мъжете винаги си измислят теории и нагаждат всички факти към тях.
— Не, тук няма никакви теории. Аз просто виждам, че ти не си доволна. Ти си неспокойна, търсеща, опасна дори.
— Опасна! — избухна в смях Веа. — Какъв чудесен комплимент! И защо да съм опасна, Шевик?
— Ами, защото много добре знаеш, че в очите на мъжете ти си просто вещ. Вещ, която може да се притежава, да се купи, или продаде. Така, че ти си мислиш само как да надхитриш собствениците, как да си отмъстиш…
Тя решително постави деликатната си длан върху устните му.
— Шшшт. Знам, че нямаше намерение да ме обиждаш. Прощавам ти, но стига вече. Замълчи.
Той се намръщи ядосано при тази проява на лицемерие, а и от съзнанието, че думите му може наистина да са я засегнали. Все още усещаше върху устните си докосването на нежните й пръсти.
— Съжалявам! — промълви.
— Не, не. Ти просто не можеш да разбереш, а и как ли би могъл? Та ти идваш от Луната! При това си мъж, но както и да е… Чуй, обаче, какво ще ти кажа. Ако вземеш една от твоите „сестри“ там на Луната и й дадеш възможност да хвърли ботушите и да се окъпе в благовонни масла, после да мине през депилатор, да обуе чифт хубави сандали, да се накичи с бижута и да се напарфюмира, това ще и достави такова върховно удоволствие, което никога не е изпитвала.
А и на теб също! О, как само ще ти хареса! Но ти никога няма да го направиш. Бедничките вие с вашите теории, с вашите братя и сестри и никакви забавления!
— Права си — рече Шевик. — На Анарес нямаме никакви забавления. Никога. По цял ден се трепем в мините, а когато падне нощта, след вечерята от три зърна, сварени в шепа солена вода, до припадък рецитираме Сказанията на Одо, докато не стане време да си лягаме. Отделно, разбира се, и без да си сваляме ботушите.
Не владееше Йотийски до такова съвършенство, че да успее да изрази напълно точно — както на собствения си език — забавния, фантазьорски полет на мисълта си, с който Таквер и Садик бяха свикнали, но макар и тромаво, описанието му очарова и развесели Веа. Смехът изригна от нея чистосърдечен и спонтанен.
— Боже мой, ти си и много забавен, на всичко отгоре! Има ли нещо, което не умееш да правиш?
— Да търгувам — отвърна й той.
Тя впи в него изучаващи, усмихнати очи. В изражението й, в цялата й поза имаше нещо заучено, професионално като у актьорите. Хората обикновено не се втренчват един в друг от толкова близко разстояние, освен ако не са майки с деца, доктори с пациенти или… любовници.