Той се надигна:
— Искам да се поразходя още малко.
Тя протегна ръка към него, за да й помогне да стане. Съвсем невинен наглед жест, но някак си странно подканящ.
— Ти наистина си ми като брат — промълви тя с несигурна нежност в гласа. — Хайде, вземи ръката ми, не се притеснявай. После ще те пусна!
Разхождаха се по алеите в огромния парк. Влязоха в двореца, сега запазен като музей на кралската династия от древните времена. Веа каза, че много обича да идва и да гледа бижутата тук. Ликовете на арогантни аристократи и принцеси се взираха в тях от портретите, окачени по застланите с брокат, инкрустирани стени. Стаите изобилстваха от сребро, злато, кристал, рядка дървесина, гоблени и скъпоценни камъни. Пазачи стояха изправени зад въжетата от кадифе. Червено-черните им униформи идеално се вписваха в пищния интериор, пухените завивки и въжетата на звънците с вплетени златни нишки в тях. Но лицата им изглеждаха не на място. Това бяха отегчени и изнурени лица, уморени от това да стоят цял ден на крака сред тълпа от непознати и да не вършат нищо. Една напълно ненужна и безполезна работа.
Шевик и Веа се спряха пред една стъклена витрина, зад която лежеше наметката на Кралица Тея, изработена от щавените кожи на одрани живи бунтовници. Тази ужасна и отвратителна жена бе носила наметката си, когато слязла сред повалените си от чумна епидемия поданици, за да се помоли на Бог да отърве народа й от мора, преди хиляда и четиристотин години.
— Страшно ми прилича на козя кожа — каза Веа, разглеждайки потъмнялата, обезформена от времето пелерина зад витрината. Вдигна очи към Шевик. — Добре ли си?
— Мисля, че искам да изляза от това място.
Вече навън лицето му не изглеждаше толкова пребледняло. Той хвърли дълъг, пълен с омраза поглед назад към стените на Двореца.
— Защо трябва толкова ревностно да пазите срамното си минало?
— Но това е просто част от историята. Такива неща не могат да се случат в днешно време!
Заведе го на дневно представление в театъра, на някаква комедия за двама младоженци и техните родители, изпълнена е шеги и закачливи намеци за секс, макар че самата дума „секс“ никъде не се споменаваше. Шевик следеше Веа и се смееше, когато и тя се засмееше. След това отидоха в един разкошен ресторант в центъра на града. Вечерята им струваше сто парични единици. Понеже бе обядвал, Шевик яде доста малко, но се остави да бъде убеден от Веа да изпие две или три чаши от виното, което се оказа много по-приятно от очакванията му и не оказа видим ефект на разсъдъка му. Той нямаше в себе си достатъчно пари да плати за вечерята, но Веа не направи никакъв опит да подели с него разноските. Просто му предложи да напише чек, което той и направи. После наеха кола и отидоха в апартамента й. Тя го остави да плати и на шофьора. Възможно ли бе, помисли си той, Веа всъщност да е проститутка? Една от онези загадъчни жени? Но проститутките, както ги бе описала Одо, бяха бедни жени, а Веа не беше. „Нейното“ парти, беше му казала тя, се приготвя от „нейния“ готвач, „нейната“ прислуга и „нейният“ иконом. Още повече, че мъжете в Университета говореха за проститутките с презрение като за нечисти същества, докато Веа, като оставим настрана женската й привлекателност, проявяваше такава болезнена чувствителност по отношение на разговор, открито засягащ темата за секса, че Шевик много внимаваше какво говори пред нея, както би постъпил вкъщи при разговор със срамежливо десет годишно дете. В крайна сметка, не можеше да каже със сигурност, че познава истинската Веа.
Стаите в апартамента й бяха просторни и луксозно обзаведени, с прекрасен изглед към нощните светлини на Нио. Всичко бе в бяло, дори подът. Шевик обаче бе вече доста обръгнал на лукс, пък и бе доста уморен. Гостите трябваше да пристигнат едва след час и, докато Веа се преобличаше, той задряма в едно удобно, бяло кресло във всекидневната. Прислужницата, която тракаше нещо по масата, го събуди точно навреме, за да види как Веа се връща в стаята. Облечена бе в официалния, Йотийски, вечерен женски тоалет — дълга плисирана пола, която оставяше целият и торс гол. В пъпа й проблясваше мъничко скъпоценно камъче, точно както в рисунките, които бяха разглеждали с Тирин и Бедап преди четвърт век в Нортсетингския Регионален Научен Институт… Съвсем същото… Полусънен и напълно възбуден той не сваляше поглед от нея.
Тя също не откъсваше очи от него, леко усмихната.
Седна на един нисък, тапициран стол до него и вдигна очи към лицето му. Приглади краищата на бялата пола около глезените си и рече: