— Кажи ми сега, какви са точно взаимоотношенията между мъжете и жените на Анарес?
Невероятно! И прислужницата и икономът бяха в стаята; тя много добре знаеше, че той има партньор, както и той знаеше, че тя също има; при това, досега и думичка не бяха обелили за секс. И въпреки това този тоалет, тези нейни движения, тонът й… какво бе всичко това, ако не най-явната покана?
— Между един мъж и една жена съществува това, което те искат да има помежду им — почти грубо отвърна той. — Което и двамата искат.
— Значи е вярно, че вие нямате никакво чувство за морал? — запита тя леко шокирана, но и като че ли очарована същевременно.
— Не разбирам какво искаш да кажеш. Да нараниш някого там е също толкова лошо колкото и да нараниш някого тук.
— Искаш да кажеш, че и вие съблюдавате същите стари правила. Виждаш ли, според мен нравствеността е просто още едно суеверие като религията. Трябва да се изхвърли и забрави.
— Но моето общество — отвърна той напълно озадачен — е точно опит да се достигне нравствеността. Ние сме съгласни, че трябва да се изхвърлят проповедите, правилата, законите, наказанията, но това се прави с единствената цел човек сам да разбере кое е добро и кое зло и сам да направи своя избор.
— Значи изхвърлихте всички забрани и заповеди, но, знаеш ли, аз мисля, че вие Одонианците сте пропуснали най-главното. Изхвърлили сте свещениците, съдиите, законите за развода и всичко това, но истинската беда, която се крие зад тях е останала. Вие просто сте я запазили, скрита дълбоко в съзнанието ви. И тя все още е там. Вие сте си все същите роби както винаги! Не сте истински свободни.
— Защо мислиш така?
— Четох една статия за Одонианците в някакво списание — отвърна тя. — Пък и нали бяхме заедно цял ден. Не те познавам много добре, но знам някои неща за теб със сигурност. Знам, че носиш в себе си един… една кралица Тея… И тя е точно там, в тази твоя космата глава. Тя те командва по същия начин както старата деспотка е командвала робите си. Заповядва ти: Направи това! и ти го правиш, казва ти: Не прави това! и ти се подчиняваш.
— Да, точно там й е мястото — усмихна се той. — В главата ми.
— Не. По-добре да е в палата си, тогава сигурно би могъл да въстанеш срещу нея. Ще ти се наложи да го направиш! Твоят пра-пра-пра-дядо го е направил, или поне е избягал на Луната, за да се отърве от нея. Но без да иска е взел кралица Тея със себе си, така че тя все още е в теб!
— Може би, но на Анарес тя се е научила, че ако ме накара да нараня друг човек, все едно наранявам себе си.
— Доброто старо лицемерие! Животът е борба, в която побеждава най-силният. Всичко, което се е научила да прави цивилизацията досега е да бърше кръвта и да прикрива омразата под красиви думи!
— Вашата цивилизация — може би. Нашата не крие нищо. Няма какво да крие. Всичко е открито и просто. У нас кралица Тея носи собствената си кожа… Ние спазваме само един закон, само един — законът на човешката еволюция.
— Точно според закона на еволюцията оцеляват само най-силните!
— Именно! А най-силните в който и да е обществен вид са точно тези, които имат най-развито социално мислене и поведение. В човешкото общество това са най-етичните, най-моралните, най-нравствените. Виждаш ли, на Анарес ние нямаме нито жертви, нито врагове. Имаме само самите себе си. Нищо няма да постигнем от това да се нараняваме един друг. Няма да станем по-силни. Можем само да станем по-слаби.
— Изобщо не ми пука кой кого наранява или не! Изобщо не ме е грижа за другите, както и другите не ги е грижа за мен или за някой друг. Преструват се, но не се интересуват от нищо друго освен от себе си. Аз не искам да се преструвам. Искам да бъда свободна!
— Но, Веа… — нежно започна той, трогнат от този толкова явен копнеж за свобода, но бе прекъснат от звънеца на входната врата. Веа се изправи, приглади полата си и, с усмивка на уста, отиде да посрещне гостите си.
През следващия един час дойдоха трийсет или четиридесет човека. Отначало Шевик бе в лошо настроение, потиснат и отегчен. Това бе просто още едно от ония партита, на които гостите се мотаеха насам-натам с чаши в ръка, усмихваха се един на друг и говореха на висок глас. Постепенно нещата се поосвежиха и взе да става по-забавно. Хората насядаха на групички, завързаха се дискусии и спорове, привеждаха се стройни аргументи; изобщо партито заприлича на подобните събирания на Анарес. Услужлив и неуморен сервитьор постоянно разнасяше сред гостите табли със сладкиши и сандвичи с риба и месо, друг доливаше чашите им. Шевик си взе едно питие. Вече месеци бе наблюдавал как Урасците се наливат с алкохол без някой от тях видимо да са поболее от това. Питието имаше вкус на лекарство, но някой му обясни, че се състои предимно от газирана вода, която той обичаше. Понеже беше жаден гаврътна чашата си на един път.