Двама от гостите бяха твърдо решени да разискват с него проблемите на физиката. Единия от тях бе възпитан човек, с добри обноски, което позволи на Шевик лесно да му се изплъзне, понеже му бе доста трудно да обсъжда физичната теория с хора, които си нямат и понятие от физика. Другият обаче се оказа доста нахален и арогантен тип, от който не бе възможно да се откопчи. Шевик откри, че колкото повече се дразнеше от мъжа, толкова по-лесно му бе да говори с него. Онзи очевидно смяташе, че разбира от всичко, само защото има купища пари.
— Както аз виждам нещата — важно каза той на Шевик — вашата Теория за Едновременността просто отрича най-очевидния факт за времето, а именно фактът, че времето отминава.
— Вижте, за разлика от бизнеса, във физиката, а и изобщо в науката, човек трябва много да внимава кое точно определя като „факт“ и кое не — отвърна усмихнато и прекалено любезно Шевик. Нещо в тона му, обаче, накара Веа, която бъбреше с група гости в съседство, да се обърне към двамата. — В точно определените научни постановки на Теорията за Едновременността, последователността не се разглежда като обективен физически феномен, а като субективен такъв.
— Хайде, стига сте плашили горкичкият Дери — намеси се Веа — Преведете ни какво означава това на бебешки.
Шевик се усмихна:
— Ами, ние си мислим, че времето „отминава“, протича край нас като река или каквото и да е там. Защо да не приемем, обаче, че не времето, а ние сме тези, които се движат напред? Движим се от миналото към бъдещето като постоянно откриваме новото. Нещо като да четеш книга, разбирате ли? Книгата си е там, цялата между кориците. Ако искаме, обаче, да прочетем историята и да я разберем, ние трябва да започнем от първата страница и да напредваме в една точно определена последователност. Тогава можем да приемем Вселената за една много голяма книга, а себе си — за едни много мънички читатели.
— Но си остава „фактът“, — каза Дери — че ние усещаме, или преживяваме вселената като една последователност, като поток или река. В такъв случай не виждам каква е ползата от теория, която ни обяснява как на едно по-високо равнище, или в огромен мащаб, всичко може би съществува едновременно, т.е. си остава винаги постоянно и неизменно. На вас тази теория може и да ви се струва забавна, но тя няма никакво практическо приложение, никаква връзка с реалния живот. Освен, разбира се, ако с нея можем да си построим машина на времето! — добави той с пресилена шеговитост.
— Но ние не „преживяваме“ вселената единствено като последователност — възпротиви се Шевик. — Вие никога ли не сънувате, мистър Дери? — Бе много горд от себе си, че поне веднъж се сети да нарече някого „мистър“.
— Какво общо има това?
— Само когато сме в съзнание, т.е. единствено в разума ни, ни се струва, че изобщо „преживяваме“ времето. За едно малко бебе времето не съществува. То не може да определи, да отличи себе си като функция от някакво минало, нито пък да свърже това минало с настоящето си, или да предвиди — още по-малко пък да планира — как настоящето може да повлияе на бъдещето му. То не знае, че времето протича, отминава. То не разбира смъртта. Съвсем същото е и с подсъзнанието на възрастния. В един сън времето не съществува, последователността е объркана, а причината и следствието не могат да се различат една от друга. Не съществува време, също така, и в митовете и легендите. За кое точно минало време, според вас, става въпрос в приказките, които започват с „Имало едно време“? Именно затова, когато мистикът обединява в едно съзнанието и подсъзнанието си, той вижда всички развития като едно съществуване и разбира същността на вечния кръговрат.
— Да, да, мистиците! — разпалено се намеси по-скромния слушател. — в Осмото Хилядолетие, Теборес е написал:
„Подсъзнанието е всеобхватната Вселена“.
— Но, ние не сме бебета, — вметна Дери — а големи разумни мъже. Да не би тази ваша Теория за Едновременността да е нещо като мистичен регресивизъм?
Настъпи мълчание, Шевик си взе един сладкиш и го изяде, макар да не му се ядеше. Днес вече си бе изтървал нервите веднъж и се бе проявил като глупак. Един път дневно бе напълно достатъчно.
— Може би ще ви стане по-ясно, ако се опитате да я възприемете като счетоводен баланс. Виждате ли, Последователността прекрасно се вмества в представите ни за линеарност на времето. С нея си обясняваме и еволюцията, която включва сътворението, преходността и смъртта. И толкова. Тук тя спира. Тя наистина борави с всичко, което се изменя, но не може да обясни защо едновременно с промяната нещата си остават и непроменени. Тя говори само за „стрелата“, или „реката“ на времето, но никога за „кръгът“ на времето.