— Това им е работата на войниците — отвърна една нисичка женица с опал в пъпа. Няколко души започнаха в един глас да обясняват на Шевик принципите на държавния суверенитет.
— Оставете го да се изкаже — прекъсна ги Веа. — Как бихте разрешили вие проблема, Шевик?
— Решението е много просто и се намира пред очите ви.
— И какво е то?
— Анарес!
— Но това, което правите вие на луната, изобщо не решава нашите проблеми тук.
— Проблемът на човечеството е един-единствен, независимо от световете, които обитават хората. Това е проблема за оцеляването. Оцеляването на вида, на групата, на индивида.
— Но, националната отбрана… — извика някой.
Те спореха и той спореше. Той знаеше какво иска да каже и знаеше, че то ще убеди всички, защото е ясно, просто и правилно, но някак си все не можеше да намери подходящите думи и да го изрази. Всички се надвикваха. Нисичката женица потупа с длан широката странична облегалка на креслото, в което седеше и той приседна на нея. Малката й, обръсната главица надзърна изпод ръката му.
— Здрасти, лунни човече! — игриво му се ухили тя.
Веа се бе присъединила към друга групичка за малко, но сега отново бе близо до него. Лицето й бе зачервено, а очите й изглеждаха разширени и влажни. За миг му се стори, че зърна Пе в другия край на стаята, но имаше толкова много хора, че лицата им започваха да се сливат. Сцената пред очите му се накъса на малки парчета калейдоскопична мозайка, на редуващи се проблясъци и затъмнения, сякаш стоеше скрит зад завесите и наблюдаваше гигантските процеси на Цикличния Космос, описан в хипотезата на старата Гвараб.
— Трябва да запазим принципите на държавното устройство и законност, защото в противен случай обществото ни просто ще западне до обикновена анархия! — избоботи един дебел, намръщен мъж.
— Да, да, ще западне! — каза Шевик. — Вече сто и петдесет години ние се наслаждаваме на същата тази анархия.
Сребърните сандалки на малката женица надзърнаха изпод гъсто обшитите с мъниста краища на полата й.
— Разкажете ни за Анарес — чу се гласът на Веа. — Какъв всъщност е живота там? Наистина ли е толкова прекрасен?
Той седеше на страничната облегалка на стола, а Веа бе приседнала на възглавничка върху коленете му, възбудена, тръпнеща, нежните й гърди бяха втренчени в него със слепите си очи, лицето й бе зачервено, доволно, усмихнато.
Черна завеса се спусна пред очите на Шевик и затъмни всичко. Устата му бе пресъхнала. Той изля в гърлото си току-що напълнената от келнера чаша.
— Не знам — отвърна с надебелял език. — Не, Анарес не е прекрасен свят. Това е един грозен свят. Не като този тук. Цялата планета е само прах и изгорени хълмове. Всичко е изсъхнало, всичко е оскъдно. И хората там не са красиви. Те имат големи длани и стъпала като мен и като онзи сервитьор там. Но нямат големи кореми. По цял ден тънат в мръсотия, а после се къпят заедно; тук никой не прави така. Градовете са малки, грозни и скучни. Няма палати. Животът е скучен, сив и минава в ежедневен къртовски труд. Не можеш винаги да имаш това, което искаш, дори и това, от което се нуждаеш, защото просто няма достатъчно за всички. Вие, Урасците си имате достатъчно от всичко. Имате достатъчно въздух, достатъчно дъжд, трева, океани, храна, музика, сгради, заводи, машини, книги, дрехи, история. Вие сте богати, вие притежавате всичко. Ние сме бедни и не притежаваме нищо. Вие имате, ние нямаме. Тук всичко е красиво. Само не и лицата. На Анарес нищо не е красиво; нищо освен лицата. Лицата на другите, на мъжете и жените. Ние не притежаваме нищо друго освен това, имаме себе си. Тук вие гледате бижутата, там ние гледаме очите. И в очите откриваме прекрасното, красотата на човешкия дух. Защото нашите мъже и жени са свободни. Те не притежават нищо и са свободни именно заради това. А вие, собствениците, всъщност сте просто собственост. Вие всички сте затворници. Всеки от вас е изгнаник, обречен на самота. Имате единствено камарата боклуци, която наричате своя собственост. Вие се раждате в затвор, живеете в затвор и умирате в затвор. Това е всичко, което мога да видя в очите ви — стената, стената!
Всички се бяха обърнали към него.
Последните му думи увиснаха в настъпилата гробовна тишина. Усещаше пулса в слепоочията си. Тъмната завеса отново се спусна пред очите му.
— Чувствам се замаян — рече той и се изправи.
Веа го улови под ръка.
— Ела, оттук — поведе го тя леко усмихната. Запромъкваха се сред гостите. Усети, че е пребледнял; още му се виеше свят. Надяваше се, че тя ще го отведе до банята, или до някой отворен прозорец, за да се освежи на чист въздух. Стаята, в която влязоха обаче бе просторна и тънеше в приглушена, мека светлина. До едната страна имаше широко бяло легло, а почти половината от срещуположната стена бе заета от огромно огледало. От драпериите и завивките се излъчваше дискретния, сладникав аромат на парфюма, който използваше Веа.