— Беше направо страхотен — каза му тя, застана пред него и погледна нагоре към лицето му, все така леко усмихната. — Наистина страхотен. Беше невероятен, великолепен! — постави длани на раменете му тя. — Само като си спомня физиономиите им! Трябва да те целуна за това! — И тя се надигна на пръсти, предлагайки му устните си, бялата си шия и голите гърди.
Той я сграбчи и я целуна по устата, после шията и гърдите. Отначало тя се отпусна в ръцете му, после потръпна, засмя се и съвсем леко се опита да го отблъсне от себе си.
— О, не, не, дръж се прилично — каза му. — Хайде Стига, наистина трябва вече да се връщаме при гостите. Недей, Шевик, успокой се, не може сега! — Той не обърна никакво внимание на думите й. Придърпа я след себе си към леглото и тя го последва, макар да продължаваше да говори. С една ръка успя някак си да се справи със сложните си одежди и разкопча панталона си; после се засуети с нейната дреха, здраво стегнатия колан на полата й не искаше да се откопчае. — Стига, спри — възпротиви се тя. — Чуй ме, Шевик, престани. Няма да стане. Не сега. Не съм взела контрацептив. В хубава каша ще се забъркам, ако забременея. Мъжът ми се връща след две седмици! Стига, пусни ме! — Но, той не можеше да я пусне. Лицето му бе заровено, в нейната нежна, сладка, ухаеща плът. — Стига, за Бога! Ще ми измачкаш тоалета, всички ще разберат. Чакай… просто почакай, ще уредим нещата, можем да се срещнем някъде другаде; трябва да внимавам за репутацията си. Нямам доверие на прислужницата, просто изчакай… Не сега… Не сега! — Уплашена най-накрая от сляпата му непреклонност и упорството му, тя постави ръце на гърдите му и го отблъсна с всички сили. Той отстъпи крачка назад, объркан от острата нотка на страх в гласа й. Но не можеше да спре, съпротивата й само го възбуждаше още повече. Сграбчи я и спермата му се разля по бялата коприна на полата й.
— Пусни ме! Пусни ме! — повтаряше тя със същия остър шепот. Той я пусна най-сетне. Остана за момент така замаян. После се засуети с панталоните си, в опит да ги закопчае.
— Съжалявам… наистина… мислех, че ти искаш…
— Боже мой! — Веа погледна надолу към полата си. — О, сега ще трябва да сменям полата.
Шевик стоеше с отворена уста и дишаше тежко, отпуснал ръце край тялото си. После внезапно се обърна и изскочи от стаята. Обратно в шумната, осветена гостна, той си запробива път сред тълпата, препъна се в нечий крак, блъсна се в нечий гръб, озова се притиснат сред многолюдието от тела, дрехи, скъпоценности, гърди, очи, пламъци от свещи, мебели. Блъсна се в една маса. На нея имаше сребърен поднос с малки сандвичи с месо, сметана и подправки, наредени на концентрични кръгове като едно голямо, бледо цвете. Не му достигаше въздух; Шевик зяпна, опита се да преглътне, после се наведе и повърна право в подноса.
— Ще го откарам в тях — рече Пе.
— Така ще е най-добре — каза Веа. — Сигурно си се тревожил за него и си го търсил, Сайо?
— О, малко се притесних наистина. За щастие Демер ти се обади.
— Знаеш как да се оправиш с него, нали.
— О, няма да ни създава никакви неприятности. Припадна в хола. Мога ли да използвам телефона ти, преди да тръгна?
— Предай обичта ми на Шефа — изчурулика тя.
Ой бе дошъл заедно е Пе в апартамента на сестра си и сега си тръгна с него. Пътуваха на средната седалка в огромната правителствена лимузина, която бе винаги на разположение на Пе. Същата, с която бяха посрещнали Шевик на аеродрума миналото лято. Шевик лежеше проснат на задната седалка така, както го бяха сложили и не даваше никакви признаци на живот.
— Целият ден ли е бил със сестра ти, Демер?
— От обяд, очевидно.
— Слава Богу!
— Защо се притесняваш толкова да не попадне в гетото?
Всички Одонианци и без друго са убедени, че ние сме тълпа потиснати роби. Какво толкова голямо значение има, ако види малко доказателства за това с очите си?
— Изобщо не ме е грижа какво ще види. Ние не искаме него да виждат. Чете ли жълтата преса? Или позивите, които се появиха миналата седмица в Стария Град, ония за „Предтечата“? Старата легенда още от преди едно хилядолетие: „Ще дойде странникът, един изгнаник, заточеник, който ще носи в празните си длани бъдното време“. Цитират го дословно. Простолюдието отново е в едно от проклетите си апокалиптични настроения. Търсят си месия, водач. Катализатор. Говорят за всеобща стачка. Никога няма да се научат! Непрекъснато трябва да им се повтаря урокът. Бунтовници! Проклет добитък! Единствената полза от тях е да ги пратим да се бият с Тува.