— Значи адът е на Урас.
— А, на Урас означава мястото, където отиваш, когато си прокълнат.
— Нещо като назначение в Югозападния Район през лятото — каза екологът Теръс, стар приятел на Таквер.
— В Йотийския мястото е свързано с религията.
— Знам, че трябва да четеш на Йотийски, Шев, но защо ти трябва да четеш и за религията?
— Някои от старите Ураски физици са разглеждали всичко от гледна точка на религията. В трудовете им често се споменават такива неща. „Ад“ е мястото на абсолютното зло.
— Депото за тор в Раунд Вали — рече Таквер. — Така си и мислех.
Бедап се приближи към тях пуфтейки, потното му лице бе побеляло от прах. Той тежко се отпусна до Шевик и пое дълбоко дъх.
— Кажи ни нещо на Йотийски — помоли Рикат, една от студентките на Шевик. — Нека чуем как звучи.
— Нали знаете вече: Върви по дяволите! Проклет да си!
— Не, стига си ме псувал — изкиска се момичето. — Кажи ни смислено изречение.
Шевик великодушно им изрецитира едно дълго изречение на Йотийски.
— Всъщност не знам как е точното произношение — добави той. — Просто го налучквах.
— И какво означава това, което ни каза?
— „Ако ходът на времето е характеристика на човешкото съзнание, то миналото и бъдещето са просто функции на разума“. Написал го е Керемко, физик от Пред-Секвентистката школа.
— Колко странно! Като си представиш само как хората ти говорят нещо, а ти изобщо не можеш да ги разбереш!
— Та те дори един друг не се разбират. Тия побъркани архисти от Луната говорят поне стотина различни езици…
— Вода, вода — продума на пресекулки все още задъхания Бедап.
— Няма вода — отвърна Теръс. — Не е валяло от осемнайсет декади. От сто осемдесет и три дни, ако трябва да бъдем точни. Най-дългата суша в Абиней за последните четирийсет години.
— Ако продължава така, ще се наложи да рециклираме урина както през 20-та година. Ще му удариш ли една чашка пикня, Шев?
— Не се шегувайте с такива сериозни неща — рече Теръс. — И без друго в момента сме на ръба. Не знаем още дали ще има достатъчно дъждове. Тревните насаждения в Саутрайзинг вече са напълно унищожени. Там не е валяло вече трийсет декади.
Всички вдигнаха очи към сумрачното, златисто небе. По клоните на високите, екзотични, донесени от Стария Свят дървета, под които седяха, тъжно висяха изгорели от жегата, сгърчени от безводието, прашни листа.
— Голямата Суша никога няма да се повтори — рече Дезар. — Не и сега с новите модерни култури растения, които превръщат солената вода в питейна.
— Да, те може и да ни помогнат да я преживеем — рече Теръс.
Тази година зимата дойде рано в Северното полукълбо; студена и суха. Леденият вятър брулеше замръзналите, прашни, широки улици на Абиней. В баните водата бе на режим; борбата с жаждата и гладът бе по-важна от нуждата от хигиена. Храната и облеклото за двайсетмилионното население на Анарес се набавяха изключително от растенията, от листата, зърното, ликото, корените. Наистина в складовете и депата имаше достатъчно количество плат, но никога не бе имало достатъчно запаси храна. Водата отиваше в земята, за да поддържа живота на растенията. Над града нямаше облаци, но небето не бе чисто, а с жълтеникав оттенък от праха, който вятърът навяваше откъм сухите, пустинни равнини на юг и запад. Понякога, когато духаше от север, откъм Не Теръс, жълтеникавият смог изчезваше и небето се избистряше и светеше в тъмно синьо, преливащо до виолетово при заник.
Таквер бе бременна. През повечето време бе унесена и замечтана.
— Аз съм рибка — казваше тя. — Рибка във водата. Аз съм вътре в бебето, което е в мен. — Понякога обаче бе твърде изтощена от работата си, или оставаше гладна, заради леко намалените дажби в столовата. Бременните жени, както децата и старците имаха право на една допълнителна лека закуска към единайсет часа, но тя често я пропускаше, заради стриктния си работен график. Тя можеше и да пропусне едно хранене, но рибите в нейните лабораторни аквариуми не можеха. Приятели често й носеха остатъци храна от столовата, или заделяха от собствените си дажби по някоя филия иди плод. Тя изяждаше всичко с благодарност, но непрестанно копнееше за нещо сладко, а сладкишите бяха съвсем оскъдни. Когато бе уморена тя ставаше напрегната и лесно се дразнеше, понякога се палеше само от една дума.
В края на лятото Шевик завърши ръкописа си „Принципи на Едновременността“. Даде го на Сабул да го одобри за печат. Сабул го задържа една декада, две декади, три декади без изобщо да каже нещо за него. Шевик отиде при него и го попита какво става с ръкописа. Онзи му отговори, че още не е започнал да го чете, понеже е твърде зает. Шевик продължи да чака. Вече бе средата на зимата. Сухият вятър брулеше денонощно замръзналата земя. Всичко сякаш бе застинало, притаено в неспокойно очакване; в очакване на дъжда, в очакване на прераждането.