Пристигна в кварталната клиника толкова задъхан и изтощен от бягането, че там си помислиха, че е получил сърдечен удар. Каза им. Те изпратиха да повикат друга акушерка и му казаха да се прибере вкъщи, партньорът му щял да има нужда от компания. Той си тръгна и с всяка крачка паниката му нарастваше, обзе го ужас от предчувствието за неминуема загуба.
Но, когато се прибра не можа да коленичи пред Таквер и да измоли прошка, макар че много искаше да направи точно това. Таквер, обаче, нямаше никакво време за емоционални сцени, беше заета. Бе застлала леглото с чист чаршаф и клечеше в него, готова за раждането. Все още не усещаше болки, затова не викаше и не крещеше, но при всяка контракция цялата се изопваше, напрягаше и затаяваше дъх, който изпускаше с едно шумно ууууф, когато спазмът отминеше. Приличаше на човек, който се мъчи да повдигне огромна тежест. Шевик никога преди не бе виждал работа, която да изисква такова физическо натоварване на цялото тяло.
Не можеше просто да седи и да гледа, без да се опита да помогне с нещо. Можеше да й послужи като опора, да се улови за него, за да запази баланса си. Откриха най-удобната поза бързо, само след няколко опита и останаха така и след пристигането на акушерката. Таквер роди така, клекнала, притиснала лице в бедрото на Шевик, вкопчена в ръката му.
— Готово — тихо рече акушерката, иззад пуфтящата, задъхана Таквер и пое мъничкото човешко същество, което се появи. Последва поток от кръв и някаква аморфна маса, в която нямаше нищо човешко, нищо живо. Ужасът, който бе напуснал Шевик сега отново го завладя с двойна сила. В стаята витаеше смъртта. Таквер бе пуснала ръката му и се бе свлякла в краката му, една безжизнена купчина. Скован от ужас и мъка, той се надвеси над нея.
— Свърши се — рече акушерката. — Помогни й да се премести, за да мога да почистя тук.
— Искам да се измия — отпаднало продума Таквер.
— Хайде, помогни й да се измие. Ето вземи тези дрехи, стерилни са.
— Уааа уааа уааа — изврещя нечие друго тъничко гласче. Стаята изглеждаше претъпкана с хора.
— Тъй, сега я сложи да легне, за да спре кръвотечението — рече акушерката. — После й занеси бебето. Постави го на гърдите й. Аз ще отида да занеса тази плацента във фризера в клиниката. Ще се върна след десет минути.
— Къде е… Ъъъ… Къде е…
— В яслата! — отвърна му тя и излезе. Шевик откри мъничкото креватче, което стоеше в един от ъглите, готово още отпреди четири декади. Въпреки суматохата, акушерката бе намерила време да измие невръстното и дори да го повие така, че то вече не приличаше на хлъзгавото, подобно на рибче мъничко същество, което бе видял в началото. Навън се бе стъмнило неусетно. Шевик запали осветлението и взе бебето, за да го занесе на Таквер. Личицето му бе невероятно мъничко с широки, извънредно крехки на вид, затворени клепачи.
— Дай го тук — каза Таквер. — О, побързай, моля те, дай ми го.
Той го занесе до леглото и изключително бавно и внимателно го постави върху корема й.
— Ах! — тихо въздъхна тя; едно радостно възклицание на триумф.
— Какво е? — попита след малко тя в просъница. Шевик бе приседнал до нея на крайчеца на леглото.
Внимателно разгърна повивките, озадачен от контраста между дългата пелена и изключително мъничките краченца.
— Момиче.
Акушерката се върна и се зае да дооправя стаята. — Свършехте първокласна работа — отбеляза тя, гледайки и двамата. — Ще се отбия пак утре сутринта.
Бебето и Таквер вече бяха заспали. Шевик положи глава близо до нейната. Бе свикнал с приятният, нежен аромат на кожата й. Сега той се бе променил. Бе станал тежък, упойващ като парфюм. Много нежно той положи ръка върху рамото й. Тя лежеше на една страна, притиснала бебето до гърдите си. Потъна в сън в натежалата от живот стая.
Одонианците приемаха моногамията също толкова на сериозно колкото приемаха съвместната инициатива, балета или фабриката за сапун. Партньорството бе доброволно изградена федерация, както всяка друга. Докато вършеше работа, значи всичко бе наред. В момента, в който преставаше да върши работа, то просто преставаше и да съществува. Така, че партньорството не бе институция, а най-обикновена функция. За него не се изискваше одобрение, или разрешение, всичко зависеше от индивидуалното желание и съзнание на всеки от двойката.