Това бе напълно в съгласие с Одонианската теория за обществото. Необходимостта от спазване дори и на най-неангажиращото обещание бе дълбоко заложена в мисленето на Одонианците. Макар, че теорията на Одо за свободата на избора сякаш обезсмисляше самата идея за каквито и да е обещания или клетви, всъщност именно свободата на избора правеше всяко обещание смислено и го изпълваше със съдържание. Всяко обещание бе поемане в определена посока, избор, чрез който индивидът се самоограничаваше. Ако не се избере посока, както самата Одо отбелязваше, ако не се тръгне наникъде, няма да се извърши и никаква промяна, или развитие. Свободата на индивида да избира и да променя би останала неизползвана. И тогава човек попадаше в капана, който сам си бе построил, оказваше се в затвор, в лабиринт, в който всички пътища са еднакво измамни и безсмислени. Така, че Одо разглеждаше проблема за обещанието, за клетвата, идеята за верността като съществена, съставна част от сложната материя на свободното човешко общество.
Много от хората, обаче, смятаха, че идеята за верността съвсем погрешно е приложена към сексуалния живот. Според тях това, че самата Одо е била жена е причина тя да се откаже от истинската сексуална свобода. Ако не другаде в трудовете си, то именно тук, по въпроса за верността в секса, Одо е писала като истинска жена, т.е. от женска гледна точка, без да се съобрази с другия пол. Противно на очакванията, обаче, не само мъже критикуваха Одо по този въпрос, но и не по-малък брой жени. Което пък идваше да покаже, че не мъжката психика е това, което не е успяла да разбере Одо, а цяла група или част от човешкия род: хора, за които непрестанният експеримент бе самата същност на сексуалното удоволствие.
И макар че Одо може би не бе успяла да ги разбере и вероятно ги е сметнала за отклонения от нормата, тя все пак се е погрижила повече именно за безразборните в сексуално отношение, отколкото за тези, които се опитваха да създават дълготрайно партньорство. Нямаше закони, нито ограничения, нямаше неодобрения или наказания за сексуалната практика от какъвто и да било вид, с изключение на изнасилването на дете или жена, при които случаи обикновено съседите на изнасилвана прилагаха незабавно, групово отмъщение, ако той откажеше да се остави в нежните грижи на терапевтичния център. Но подобни случаи на насилие бяха изключително редки в това общество, в което всички задоволяваха сексуалните потребности и желания още от пубертета, в което единственото обществено ограничение наложено над половото общуване бе самоналожилото се желание за усамотяване при извършването му — някакъв вид срамежливост, обясним с комуналния начин на живот.
От друга страна, тези, които поемаха риска да създадат и продължат едно партньорство — независимо дали хомосексуално, или хетеросексуално — се сблъскваха с проблеми, непознати за тези, които задоволяваха сексуалните си желания където намереха. Освен, че трябваше да се справят с ревността и собственическото мислене, както и с други болести на страстта, за които моногамията бе твърде благоприятна почва за развитие, те бяха подложени и на обществен натиск отвън. Двойка, която поемеше риска да създаде партньорство, го правеше с ясното съзнание, че по всяко време може да бъде разделена от — капризите на работното назначение.
„Трудовата заетост“, администрацията, която се грижеше за разпределението на работните места правеше всичко възможно да не разделя двойките, доколкото бе възможно, или поне да ги събира отново, но това не можеше да се прави винаги, особено при екстремните обстоятелства, нито пък някой очакваше от администрацията да променя цялата си готова схема и да препрограмира компютрите си в опит да го направи. Всеки Анаресец знаеше много добре, че за да оцелее, изобщо да просъществува, той трябва винаги да бъде готов да отиде там, където имаха нужда от него и да свърши работата, която трябваше да се свърши. Хората на Анарес израстваха с ясното съзнание, че работните назначения са най-важния фактор в живота им: една постоянна, социална необходимост; докато партньорството си бе тяхна лична работа, избор, който можеха да правят само и единствено вътре в рамките на по-големия избор.
Но, когато посоката е доброволно избрана и се следва всеотдайно, сякаш всяка допълнителна пречка само влива нови сили в човека. Така, че непрестанната вероятност от разделяне, както самото откъсване един от друг само засилваше привързаността на партньорите. Да се запази верността между двама души в общество, в което нямаше никакви легални или морални санкции за изневярата, и да се поддържа тя през време на доброволно приетите разделения, които понякога траеха с години, бе истинско предизвикателство. Но човекът обича предизвикателствата и вярата му укрепва в несгодите.