През 164-та много хора изпитаха това на гърба си и преминаха през изпитанията и опасностите с чувство на удовлетворение от себе си. Сушата, започнала още през лятото на 163-та не свърши през зимата. Година по-късно, вече през лятото на 164-та положението стана изключително тежко и се появи реалната опасност от пълна катастрофа, ако сушата продължеше.
Дажбите бяха намалени; борбата за отглеждане на достатъчно храна и за разпределението й стана отчаяна. И все пак самите хора изобщо не бяха отчаяни. Одо бе писала: „Едно дете, освободено от чувството на вина, породено от собствеността, както и от товара на икономическата конкуренция ще израсне с вродено у себе си желание да върши работата, която трябва да се свърши и със способността да изпита удоволствие от вършенето на тази работа. Само безсмислената работа може да направи сърцето нещастно. Удоволствието от труда, което изпитват кърмещата майка, ученият, добрият ловец, умелият готвач, сръчният работник и всеки един, който върши полезна работа и при това я върши добре — ето това несекващото удоволствие е може би истинския извор на човешкото щастие и на общественото като цяло.“ В този смисъл, може да се каже, че през това лято в Абиней цареше атмосфера на щастие и удовлетвореност. Всички се трудеха с леко сърце и колкото по-трудна бе работата, с толкова по-голямо желание и настървение се залавяха за нея. Бе се възродило старото понятие за „солидарност“. Имаше нещо радостно и вълнуващо в това да откриеш, че връзката с партньора ти в крайна сметка е по-здрава от всичко онова, което се опитва да я разруши.
В началото на лятото КПР разлепи съобщения, с които се приканваха трудещите се да намалят работния си ден с един час, понеже запасите от протеин столовите бяха вече недостатъчни, за да поддържат нормален пълен разход на енергия. Трескавата активност по улиците на града бе намаляла. Приключващи по-рано работа, хората се разхождаха по площадите, играеха с топки из парковете, или просто присядаха пред вратите на работилниците и завързваха разговори с минувачите. Населението на града видимо намаля, няколкостотин хиляди души бяха новоназначени или заминали доброволно да работят спешната и неотложна полска работа. Взаимното доверие, обаче, побеждаваше тъгата и потиснатостта от раздялата: „Ще се видим скоро“, съвсем искрено си обещаваха те. Инстинктът за оцеляване се превръщаше в желание за братска взаимопомощ. Когато кладенците в северните предградия пресъхнаха, от други райони бе прокарана временна канализация. Деца и възрастни, квалифицирани и неквалифицирани работници, всички се втурнаха доброволно да помагат в свободното си време и строежът бе завършен за по-малко от трийсет часа.
В края на лятото Шевик бе изпратен по спешност в една ферма в комуната Ред Спрингс в Саутрайзинг. Малко дъжд бе паднал там по време на екваториалните бури и сега се опитваха да засеят плантация с холумни дървета, която да даде реколта преди отново да се засуши.
Той бе очаквал това назначение, понеже работата по строежа бе вече завършена и той се бе записал като свободен в списъците на „Трудовата заетост“. Цялото лято той не бе правил нищо друго, освен да изнася лекции, да чете, да се включва като доброволец във възникналите належащи акции из града и да си стои вкъщи при бебето и Таквер. Пет декади след раждането Таквер се бе върнала на работа в лабораториите си. Ходеше там само сутрин. Като на кърмеща майка й се полагаха малки извънредни дажби протеин и въглехидрати при всяко хранене и тя винаги се възползваше от тях. Приятелите им вече не можеха да й носят, заделената от самите тях храна, защото просто нямаше достатъчно, за да се заделя. Тя бе слабовата, но в добро здраве, а и бебето бе добре.
Шевик изпитваше огромно удоволствие да си играе с бебето. Когато оставаше насаме с него сутрин (даваха я в яслата само докато ходеше да изнася лекции или работеше някъде като доброволец) той винаги изпитваше онова странно вълнуващо усещане, че е полезен. Това бе едновременно и товара и наградата на родителството. Любопитното и игриво бебче бе за него идеалната аудитория, пред която можеше да излее на воля потиснатите си словесни фантазии, които Таквер наричаше „налудничаво бръщолевене“. Той слагаше бебето на коленете си и започваше да му изнася разюздани, космологични лекции. Обясняваше му как времето всъщност е обърнато наопаки пространство, следователно хроносът е огледалната вътрешност на квантума, а разстоянията са само случайно проявяващи се качества на светлината. Наричаше я с какви ли не причудливи галени имена и й пееше още по-странни рими като например: Времето е лично, Много тиранично, Супермеханично, Суперорганично — БУМ! и при „бум“ вдигаше бебето във въздуха, докато то пищеше от щастие и размахваше пухкавите си юмручета. И двамата бяха много щастливи от тези упражнения. Затова, когато получи съобщението за назначението си това му подейства като леден душ. Бе се надявал да го пратят някъде близо до Абиней, не чак в Саутрайзинг. Но заедно с неприятната необходимост да напусне Таквер и бебето, той получи уверението, че ще може да се върне при тях след шейсет дни. Докато имаше това обещание нямаше от какво да се оплаква.