Вечерта преди да замине, Бедап дойде да вечеря в столовата на Института заедно с тях. После се качиха в стаята им. Седяха на тъмно край отворените прозорци и си приказваха. Бедап, който се хранеше в една малка столова, където специалните поръчки не бяха проблем за готвачите, бе спестявал дажбите си от напитки в продължение на една декада и сега ги бе взел наведнъж под формата на литрова бутилка плодов сок.
— Нещо специално за прощалното парти — с горда усмивка я извади той.
Подаваха си я един на друг и жадно поглъщаха вкуснотията, примлясквайки с език.
— Помниш ли — запита Таквер — голямото плюскане вечерта преди да напуснеш Нортсетинг? Тогава изядох девет от ония пържените понички!
— Тогава ти беше с къса коса — отвърна Шевик, леко учуден, понеже никога преди не беше свързвал този си спомен с Таквер. Тогава още не бяха партньори. — Значи това си била ти?
— А ти кого си мислеше, че беше?
— Проклятие, та ти беше още дете!
— Ти също. Оттогава минаха десет години. Бях си подстригала косата много късо, за да бъда различна, да бъда интересна. Е, това много ми помогна, няма що! — Засмя се жизнерадостно и от сърце, но после бързо снижи глас, за да не събуди спящото в креватчето си бебе. Нищо, обаче, не бе в състояние да разбуди малката, веднъж щом е потънала в сън. — Тогава страшно исках да бъда различна. Сега сама се чудя защо?
— Когато си около двайсетте настъпва такъв период — каза Бедап — в който трябва да избираш дали да бъдеш като всички останали до края на живота си, или да превърнеш собствените си странности в добродетел.
— Или поне да ги приемеш със смирение — вметна Шевик.
— Шев е на примиренческа вълна — каза Таквер. — Трябва да е от напредването на възрастта. Сигурно е ужасно да станеш на трийсет.
— Няма за какво да се тревожиш — потупа я леко по гърба Бедап. — Ти няма да се примириш дори и на деветдесет. Още не си се примирила и с името на детето, нали?
Пет— или шестбуквените имена, които се даваха от централния компютърен регистратор и, които бяха строго индивидуални, заместваха гражданските номера, които иначе това използващо компютри общество би трябвало да дава на членовете си. Анаресците не се нуждаеха от друга идентификация, освен собственото си име. Следователно името бе много важна част от самата личност на човека, макар, че всеки можеше да избира името си толкова, колкото би могъл да избира формата на носа си, или телосложението си. Таквер не харесваше името, което бе получило бебето — Садик.
— Звучи ми като дрънчене на кофа с чакъл — каза тя. — Изобщо не и подхожда.
— На мен пък ми харесва — рече Шевик. — Звучи ми като високо, стройно момиче с дълга черна коса.
— Ей, но това тук е едно съвсем нисичко, тантуресто момиче, с едва забележими наченки на коса — отбеляза Бедап.
— Дай й време, братко! Слушайте. Ще държа реч.
— Искаме реч! Искаме реч!
— Шшшт…
— Защо шшшт, това бебе би проспало и световен потоп.
— Тишина! Чувствам се разнежен — вдигна чашата със сока си Шевик. — Искам да ви кажа… Това, което искам да ви кажа, е следното: Щастлив съм, че Садик се роди точно сега. В една тежка година, в трудно за всички ни време, когато още повече се нуждаем от братска подкрепа. Щастлив съм, че тя се роди сега и то — точно тук. Щастлив съм, че тя е един от нас, истински Одонианец, наша дъщеря и наша сестра. Щастлив съм, че тя е сестра на Бедап. Дори на Сабул! Че е сестра дори на Сабул! Вярвам в това и пия за това, че докато е жива Садик ще обича своите сестри и братя така силно, както аз ги обичам тази нощ. И за това, че скоро ще завали най-сетне…
КПР с пощенския, радио— и телеграфния си отдел координираше средствата за далекосъобщения и комуникации, също както и средствата за пътнически и товарен превоз. Понеже на Анарес нямаше „бизнес“ в истинския смисъл на думата, т.е. нямаше промоции, реклами, инвестиции, борси и други подобни, то пощата се състоеше предимно от кореспонденция между индустриалните и професионални синдикати, техните директиви и новинарски бюлетини, плюс тези на КПР, както и от неголямо количество лични писма. Живеейки в общество, в което всеки можеше да се премести където и когато си пожелаеше, Анаресците се стремяха да търсят приятели там, където се намираха в момента, а не там, където са били преди това. Телефоните рядко се използваха за връзка вътре в самите комуни, защото самите те изобщо не бяха големи. Дори в разделеният на райони Абиней, съседните полуавтономни комунални „блокове“ бяха толкова близко един до друг, че съвсем спокойно всеки можеше да намери това или този, от когото се нуждае в момента проста като повърви пеша. Затова и телефонните разговори бяха предимно междуселищни, на големи разстояния и се осъществяваха чрез КПР. За личните телефонни разговори трябваше да се даде предварителна писмена заявка, или просто да бъдат сведени до съобщения, оставени в централата на КПР. Писмата не се запечатваха не защото това бе забранено със закон, разбира се, но по общо неписано правило. Личните комуникации на дълги разстояния бяха скъпа и трудоемка работа и, тъй като частният и общественият сектор в икономиката всъщност се сливаха, т.е. първият изобщо липсваше, имаше всеобщо настроение против излишното писане на писма и провеждане на телефонни разговори. Те се смятаха за прекалени прояви на егоизъм, ненужни на обществото като цяло. Вероятно точно затова и писмата не се запечатваха — никой нямаше право да кара хората да пренасят съобщения, които самите те не можеха да прочетат. Ако пишещия имаше късмет, писмото му пътуваше с пощенския дирижабъл на КПР, ако ли не — с товарния влак. В крайна сметка писмото пристигаше в пощенското депо на града, написан на адреса и понеже липсваха пощаджии, си оставаше там, докато някой случайно не споменеше на получателя, че е пристигнало писмо за него и той не отидеше лично да си го вземе оттам.