Шевик така и не получи това писмо. Той бе напуснал Саутрайзинг преди то да пристигне в пощенското депо в Ред Спрингс.
От Ред Спрингс до Абиней имаше около две хиляди и петстотин километра. За сам човек бе най-лесно да се придвижи на автостоп, понеже всички товарни транспортни средства можеха да се използват и за превоз на хора, но тъй като четиристотин и петдесет човека трябваше да бъдат върнати обратно на редовните си назначения в Северозапад, за тях пуснаха специален влак. Той бе композиран от пътнически вагони, или поне от вагони, които в момента се използваха като такива. Най-непопулярния от всички бе един затворен товарен вагон, в който наскоро бяха пренасяли товар пушена риба.
След цяла година суша нормалните транспортни връзки бяха недостатъчни, независимо от огромните усилия, които полагаха транспортните работници, за да посрещнат обществените нужди. Те бяха най-голямата федерация в Одонианското общество: самоорганизирани в регионални синдикати, които се координираха от представители, които се срещаха и работеха с местните поделения и централата на КПР. Транспортната мрежа, управлявана от тяхната федерация беше доста ефективна при нормални условия; бе гъвкава и се приспособяваше към обстоятелствата, а Синдиците от Транспорта изпитваха професионална гордост от добрия си тим. Те кръщаваха локомотивите и дирижаблите си с имена като „Волен“, „Упорство“, „Ветрогон“. Кичеха ги с лозунги — „Винаги стигаме там!“, „Няма невъзможни разстояния!“ и други такива. Но сега, когато цели райони от планетата бяха застрашени от глад, ако от други части не им се транспортират товари с храна и, когато огромни извънредни групи от доброволци трябваше постоянно да се прехвърлят от едно място на друго, задачата пред транспортните работници бяха изключително тежки, направо непосилни. Нямаше достатъчно возила; нямаше и достатъчно хора, които да ги управляват. Всяко транспортно средство, което федерацията имаше, независимо дали на крила или колела бе вкарано в употреба. Освен основния персонал и пенсионирани работници, доброволци и извънредни групи помагаха да се управляват и обслужват камионите, влаковете, корабите, пристанищата и летищата.
Влакът, с който пътуваше Шевик се движеше на кратки преходи и дълги престои, защото трябваше да дава път на влаковите композиции с провизии. После напълно спря за повече от двайсет часа. Един преуморен от работа или недобре подготвен диспечер бе направил грешка и по линията бе станала катастрофа.
Малкото градче, на чиято гара спря влака нямаше излишни запаси от храна в столовите си. Това не бе селскостопанска комуна, а малко заводско градче, в което се добиваше варовик и се произвеждаше бетон. Бе възникнало единствено поради щастливото съчетание между варовикови находища и плавателна река. Изхранването на градчето зависеше изцяло от транспорта. Ако четиристотин и петдесетте души във влака получеха храна, сто и шестдесетте местни хора щяха да останат гладни. Идеалният вариант бе да разделят храната между всички и да гладуват заедно. Ако във влака имаше петдесет, или дори сто човека, комуната вероятно щеше да раздели с тях поне порциона от хляб. Но четиристотин и петдесет? Ако дадяха дори и минимална дажба на всеки от пътниците, щяха да свършат продоволствията си за дни напред. А, щеше ли да дойде следващия влак с провизии за това време? А и колко ли провизии щеше да има в него? Така, че не им дадоха нищо.
Пътуващите, които не бяха и закусвали в деня на тръгването, се принудиха да постят шестдесет часа. Не получиха никаква храна, докато линията не бе разчистена и влакът им не измина сто и петдесет километра до една гара със столова, специално заредена с храна за пътуващи.