За Шевик това бе първото съприкосновение с глада. Вярно, че понякога той бе постил, понеже не искаше да се разсейва с ядене докато работи, но все пак, ако пожелаеше можеше да има своите две яденета на ден: неизменни като изгрева и залеза. Никога не се бе замислял дори как би се чувствал, ако му се наложеше да преживява без тях. На никой в неговото общество, изобщо на никой на света не му се бе налагало да го прави.
Докато седеше във влака и огладняваше все повече и повече, предъвкваше мрачните си мисли за истинския ужас от глада и за възможната неспособност на неговото общество да преживее глада, без да загуби солидарността между членовете си, която всъщност бе основната му сила. Лесно бе да делиш с другите, когато имаше достатъчно. Достатъчно дори само колкото да се преживее. Но когато нямаше достатъчно? Тогава се намесваше едно друго правило; правото на по-силния; грубата сила и насилието — нейния най-предан съюзник.
Недоволството на пътниците към градските жители нарастваше все повече, но не бе толкова явно, колкото поведението на самите местни — начинът, по който се криеха зад „техните си“ стени, заедно с „тяхната си“ собственост и напълно игнорираха влака, дори не поглеждаха към него. Шевик не бе единственият пасажер, потънал в мрачни мисли. Останалите пътници, които или седяха във вагоните, или слизаха да се поразтъпчат край тях, непрекъснато говореха, спореха и се съгласяваха и разговорите им се въртяха единствено около темата на собствените му мисли. Някой сериозно предложи да нападнат столовата и предложението му дори започна да се обсъжда, а нищо чудно и да бъдеше прието, ако след малко не бе прозвучала свирката на локомотива — тъй дълго чакания сигнал за тръгване.
Когато най-после пристигнаха на дългоочакваната гара и получиха храна — половин филийка [препечен хляб и купичка супа — мрачното им настроение отстъпи място на възторг. Супичката наистина бе доста редичка, но никой не обърна внимание на това. Всички се съгласиха единодушно, че първата глътка е била нещо наистина прекрасно и вълнуващо. Върнаха се във влака в отлично настроение като не преставаха да се смеят и шегуват.
В Икуатор Хил пътниците за Абиней се прехвърлиха в друг товарен влак, с който изминаха последните петстотин километра. Пристигнаха в града късно през една ветровита нощ в края на есента. Наближаваше полунощ, вятърът метеше пустите, прашни улици. Високо над мъждукащите улични лампи, трепкаха ярките звездици. Понесен от сухия полъх на есента и от крилете на въодушевлението си, Шевик подтичваше сред самотата на нощните улици. Бързо измина трите километра до северния квартал. Взе на един път трите стъпала пред вратата, втурна се по коридора и отвори вратата със замах. Стаята бе тъмна. Звезди пламтяха в нощните прозорци.
— Таквер! — извика той. Отговори му тишината. Още преди да включи осветлението, там сред тъмната, притихнала стая, той изведнъж разбра какво значи раздяла.
Всичко си бе на мястото. Нямаше ги само Таквер и Садик.
На масата имаше две писма. Едното бе от Таквер. Бе кратко: бе получила ново назначение по спешност в експерименталните лаборатории за ядивни водорасли в Североизток за неопределен период от време. Пишеше му: „Не можех да откажа. Говорих лично с хората от «Трудова Заетост», четох и доклада им за проекта, изпратен в отдел Екология на КПР. Вярно е, че аз наистина съм необходима там, защото съм много добър специалист по водораслите. Помолих ги само да те назначат и теб в Ролни, но те, разбира се, не биха го направили, ако и ти не им кажеш, че искаш и то само при положение, че това няма да навреди на работата в Института. В края на краищата, ако проекта много се проточи, ще им кажа да си намерят друг генетик и ще се върна! Садик е много добре и вече може да казва «вето» за «светло». Няма да е за дълго. Цяла, за цял живот, твоя сестра, Таквер. О, моля те, ако можеш ела“.
Другото съобщение бе надраскано върху малко парче хартия: „Шевик, ела кат. физ. Сабул.“
Шевик се залута из стаята. Порива, бурното въодушевление, което го бе пренесло през безлюдните улици, все още бушуваше в него. Сега то се бе сблъскало със стената. Той не можеше да продължи напред и все пак трябваше да направи нещо. Погледна в гардероба. Вътре нямаше нищо, освен зимното му палто и една риза, която Таквер бе избродирала; малкото нейни дрехи бяха изчезнали. Параванът бе прибран, зад него се виждаше празното креватче. Голямото легло бе прилежно оправено, застлано с оранжевото одеяло. Шевик отново се върна при масата и прочете писмото на Таквер. Очите му се наляха със сълзи на безпомощен гняв. Обзе го дива ярост.